Кристин Димитрова Миналото лято на път за Синеморец минах през Слънчев бряг. Не бях стъпвала в този курорт от 15 години насам и се вълнувах, че отново ще видя дюните, където съм играла като дете, а и вероятно дискотеките, в които сме се тресли като студенти. Предупреждаваха ме, че Слънчев бряг е доста променен, но не смятах, че това ми е нужно. Все пак не съм очаквала да го видя като на снимката от социалистическата петолевка. Нищо обаче не е било в състояние да ме подготви за това, което видях. Автобусът се движеше сред несвършващ мъртъв град от разноцветни сгради. Нито отляво, нито отдясно на улицата можеше да се съзре незастроен пясък, педя море или дърво. Новите хотели – разнообразни по замисъл и еднакви като резултат – бяха празни, защото по неизползваните им балкончета се вееха максимум по 1-2 хавлии. За сметка на това отвсякъде висяха надписи APARTMENTS FOR SALE. Без превод, а вероятно и без търговска нужда от такъв. Долу, в ограденото дворче, около всяка една от тези туристически атракции обикаляше по някой як мъж в черен костюм. И синееше бъбрековидно басейнче, което гарантираше очаквания достъп до вода в района. Не забелязах и едно дърво в „междублоковото пространство“, което да подсказва за някакво алтруистично обществено присъствие. И вълкът сит, и „натурата“ цяла Тази комбинация между грандомански строежи, въртящи се кранове, трапове насред дюните и бетоновози продължаваше през Несебър, Равда и цялото южно Черноморие, което изглежда беше на път да се обедини в общ град. Тогава за пръв път си помислих колко безпомощен е либерализмът, без силно правораздаване, което ясно и точно да постановява на кого докъде може да му се простира нахалството. И аз се почувствах безпомощна. Все пак Синеморец, макар и понабъбнал с няколко „кварталчета“ около Бутамята, пазеше достатъчно диви плажове, за да ме поразсее от неприятното чувство, че обикновените хора като мен не са желани на тази земя. Но както се казва, всяко нещо има край, само саламът има два края. Напоследък община Царево се бори за изменение на своя общ устройствен план, след което ще могат да се застроят всички земеделски земи покрай морето в природен парк „Странджа“. Търсят се разни начини и вълкът да е сит, и „натурата“ цяла. За разлика от салама краят на черноморския район, такъв, какъвто го познаваме, ще е само един. Превзема се това, което принадлежи на всички България обаче е малка държава и навсякъде из нея едновременно се случват подобни неща. В Национален парк „Рила“ се вдига Супер Боровец и Супер Паничище до Седемте рилски езера. Секат се писти и се разчистват терени сред природни забележителности, които са се запазили с хилядолетия, но никога вече няма да бъдат същите. В Родопите се строи Спортнотуристически център „Перелик“. Преди време, един германец със страхопочитание ми показваше плакатче на „Чудните мостове“, където бил на туризъм със семейството си и пак смятал да идва. Дано да си пази плакатчето. За София вече е ясно, че целта й е да се съедини с Черни връх, пълзейки през Природен парк „Витоша“. Превзема се това, което би трябвало да принадлежи на всички. Един ден, след грандиозните сделки, които се сключват напоследък, може да ни се наложи да хванем гората. Обаче няма да има какво да хванем. Най-много някой Супер Боровец.