Ивайло Диманов Издателят се вгледа в своя неочакван гост. В пъстрото море на "Пиротска" не би го забелязал, но тук с тази дебела оранжева папка и черен официален костюм приличаше на ескимос с летни кънки. - Нека да позная! Историята на Украйна в дванайсет тома! Гостът поклати глава, огледа се като катаджия, който се готви да прибере дарение, и пошушна нещо в ухото на своя домакин. Издателят се засмя толкова искрено, сякаш му обещават безсмъртие. - И вие твърдите, че това, което ми носите, е неизвестен роман на Шекспир! А имате ли документи, които удостоверяват доброто здраве… - О, когато е писал романа, Шекспир е бил в цветущо здраве. - Имах предвид вашето. - Смятате, че съм луд? Вероятно и аз бих реагирал по същия начин. И все пак става дума за произведение на Шекспир! - И как се казва въпросният роман? - "Сганарел". - О, слугата на Дон Жуан? Но, струва ми се, Молиер вече писа за него. - И Тирсо де Молина, и Молиер, Моцарт, Хофман, Киркегор, Байрон, Пушкин, Бърнард Шоу, Макс Фриш. Всеки по различен начин. Повечето се впускат в подвизите на Дон Жуан, забравяйки драмата на неговия слуга. Романът е невероятен и толкова актуален, сякаш е писан днес. - А как се добрахте до него? Сигурен ли сте, че е е автентичен? - Абсолютно! Разполагам с наброските. За съжаление дванайсетият час е ударил, преди да ги довърши. Затова аз собственоръчно дописах романа. Както ви се харесва, но ето и самите наброски.. Гостът извади пожълтял свитък и с треперещи ръце го сложи на бюрото. Разкривените думи досущ наподобяваха почерка на гения от Стратфорд, само че на чист български. Издателят погледна втрещен съавтора на Шекспир и попита с леден глас: - Нали не искате да ми внушите, че той е знаел български? Това е абсурд! - А защо не допуснете, че Шекспир е българин? Готов сте да повярвате, че е жена, творчески тандем от Шотландия или пожарна команда от Уелс, а не сте склонен да допуснете, че е българин? Абсурд значи, така ли? Гостът грабна папката и я надвеси като нож на гилотина над главата на издателя, който стоеше с вдигнати пред лицето ръце и опитваше да набере с лакът полицията. - И кое е абсурд? Плешивата певица на Йонеско или трицифрената ми сметка за парно в гарсониера без радиатори? Годо или гладо? Защо абсурдите, които ни заобикалят, вече не учудват никого, защо? Монологът остана недовършен. Човекът с оранжевата папка скочи през отворения прозорец и това се оказа решаващо. Нямаше документи в себе си, затова за паметника му издателят поръча надпис "Шекспир II". На другия ден в издателството влезе висок мъж с бял костюм и дебела зелена папка. - Какво ми носите? - попита издателят, без да вдига очи от трудно судоку. - Хорор или хайку? - Неизвестен роман от Достоевски… - Идиот! - извика издателят. - Не е "Идиот", а "Братовчедът на Карамазови". Ето наброските… - Аз съм идиот! - скочи издателят и хукна навън. Пред кабинета чакаха Зола, Сервантес, Чехов. А на улицата едно дете откъсна изписан лист от тетрадката си, сгъна го на самолетче и го пусна да лети. Издателят сграбчи книжната птица, изглади листа и го върна на детето. - Пази си наброските, малчуган! Човек никога не знае какво може да им се случи след време!