Яна Добрева Вчера пак пихме повече. Почти се напихме. Казахме си всичко – за мъглата навън, направо не виждаш носа си. За лъжите на политиците. И че пушим като комин на „Кремиковци“. За парите, които не стигат. За безсънието - будя се в четири, Господи! За каузите. За идеите. И къде ги изгубихме. Понеже не излетяхме през 90-та за Куба! Пък Иглика сега си е супер в Канада – работа, къщи, коли. А новите партии – и те като старите За очите – не виждам както преди. За порязването на пръста ми. И за черния дроб – ех, дано издържи още веднъж! За любовниците. За мъжете, които ги няма. За жените, които са кучки. За килограмите. За новите бръчки – тук, отстрани на устите ни. За кафетата. За автобусите. И за трафика. За побърканите навсякъде. За липсите. За децата – ужасните. За майките – за всичко виновните. За детството – ако беше различно! За провалите. За топлофикация, ами да ме съдят, какво! За оня, заради когото преди години щях да умра и вчера го срещнах – съвсем непознат. А, и особено за кражбите на илюзии. Накрая, направо си бяхме пияни, поплакахме за мечтите и как не се случиха! Платихме. Даже останаха за такси Навън - пак мъгла и пак не се виждаше. Казах, че има нещо досадно в тая мъгла, нещо излишно, въобще трябваше да живея живота си в Дания. Във Виена. На Карибите. Трябваше да го преживея различно и абсолютно другаде. После се сетихме, че утре ще ни се сцепят главите от махмурлук. Някой до нас се изсмя, обаче мъглата го криеше. И вървяхме в студа, по леда, в тъмното, и решихме, че вече е точното време за революция. Обаче премина такси. И се сетихме, че се прибираме. Тогава ти каза – знаеш ли, сякаш някой е вдишал и е издишал живота ми, и това се е случило в такъв магазин… с вехториите. Измъкнал съм си живота сред вече изживените. Метнал съм го на гърба си по погрешка или понеже нали все пазаруваме в тия магазини… вторичните… Аз ти казах да престанеш с тези метафори. Да не ми казваш, че животът не ти е по мярка, че ти стяга и че те боли – ами да беше излетял за Америка! И понеже си беше време за скарване, ние се скарахме. И си крещяхме почти без да се виждаме – докога ще търпим, докога ще се напиваме, докога само ще хленчим, докога ще се убиваме! Докога ще се разправяме за самолетите. Kолко години изминаха? Просто пресипнахме от викане и всичко извикахме, и остана само едно за повтаряне – какво всъщност правим! Какво всъщност правим! Какво всъщност направихме!... После дълго мълчахме. После пак мина такси. Някой изхлипа до нас. Обаче не се виждаше… “От мъглата е – целунах те за довиждане, - мъглата… прекалено дълго се задържа.”