Йордан Петков Без да прави изключение, и тази Коледа отново се опитва да събуди състрадание и съпричастност. Съобщение тук, съобщение там - в рамките на десет минути видях три реклами, които зоват за различни SMS каузи. Малко тъпо е да знаеш, че живееш в държава, която не може да се погрижи за децата си. Нямам предвид децата в глобалния смисъл, даже напротив – под деца разбирам само деца и нищо друго – не граждани, не поданици и всичките им произволни. Затова и измислих великолепна идея – SMS бюджет. Вместо всяка Коледа да се потискаме с реклами, акцентиращи върху чуждото нещастие, да направим кампания, чрез която (само с изпращането на SMS-и) да направим фонд “България”. Тази кампания ще тече цяла година и набраните средства ще се използват за закърпване на дупки, животоспасяващи операции, боядисването на университети, командировки и лечения в чужбина. И така ще можем да седим пред новогодишната пуйка, без да се смущаваме от трогателните, но все пак засягащи съвестта ни реклами по телевизията. Защото съвестта всичките си я имаме, ама какво от това? Затова изпращаме съобщения на кратък номер ХХХХ, затова навеждаме глава смирено, когато чуем, че някое дете си е отишло… В светлите години, когато мобилната технология не беше навлязла в България, по националната телевизия от време на време имаше съобщения, които призоваваха за набиране на средства за операции на различни хора. Да изпратим SMS можем. Но можем ли да погледнем болния в очите и да му кажем: “Ти получи моето левче. Ето ти го, ползвай го по предназначение. Ще ти дам обаче само това левче, защото моята съвест струва толкова?“ Когато минаваме покрай уличните музиканти, от време на време ни жегва нещо около слънчевия сплит и пускаме стотинки. Никога обаче не се заслушваме в музиката, не оставаме за миг на място да послушаме какво всъщност свири този човек. Така и с SMS-ите – даваме си левчето и продължаваме. Не поглеждамe никого в очите, всичко е анонимно, но после с леко задоволство казвамe пред приятелите си “Е, аз пратих. Пратете и вие.” Мръсно, подло, безочливо и анонимно. И дори не знам на кого помагам. SMS-ите установяват връзката между две групи, за които се знае, че присъстват, но те всъщност не общуват. Едните пращат, другите получават, но изпращачът не знае кой е получателят и от какво всъщност се нуждае, а получателят не знае на кого да благодари (той може само да псува държавата, ако са му останали сили). Болен здрав носи. Болните, получателите, изнасят на раменете си ужасната тежест на нашата съвест. Измивайки си ръцете с тях, ние точно в навечерието на Коледа се очистваме от греховете си, приготвяйки се за нови. Левче? Ха-ха! Друг път! Левчето е недостатъчно, миризливо и кърваво, то е било в ръцете на хората, които с едно движение могат да осигурят на получателите нужните милиони левчета, но не - те ги разпръскват между нас, молейки се ние да продължим веригата на разпръскването към по-долното звено - онова звено, което лежи на едно легло и гледа в тавана. Слабата брънка във веригата на съвестта ни. Самата нужда от подобни кампании е и показателна, и отблъскваща. Когато най-накрая в живота на човек дойде моментът, в който трябва да реши дали да има дете, или не, той поема определена отговорност. Ако не може да удържи на тази отговорност, той или дава детето си за осиновяване, или изобщо не се замесва в тази работа. Ако една държава не може да се грижи за възрастните, болните и децата, тя трябва или да си го признае и да ни даде за осиновяване, или изобщо да не е родител. Средно положение няма. Ако си между 0 и 13 години, шансът ти да разбереш за какво изобщо става въпрос в света е почти нулев. Ако си болен от нещо, което застрашава живота ти обаче, шансовете ти рязко се покачват (успоредно с шансовете ти да не се добереш до следващата седмица). Колко абсурдно е да разчиташ на един лев от едно кратко съобщение за обяда си или лечението си? И ако не се съберат нужните левчета, какво значение има дали си разбрал или не? Щеше да е хубаво, ако състраданието помага. Но всъщност всички се нуждаят от нашите пари. Дори и ние.