Ст.н.с. Любомир Иванов Председател на Атлантическият Клуб в България През последните двайсетина години някак свикнахме да се изживяваме като народ беден и изостанал, поне в сравнение с повечето други европейци. Вече сме в НАТО и в Европейския съюз. Страната ни привлича рекордни чужди инвестиции, а от няколко години става и все по-привлекателна за имиграция. ООН отново ни нареди сред страните, които следва да дават вместо да получават помощи за развитие. Българският бизнес израстна дотам да стъпва сериозно в съседни, че и в по-далечни страни. Вече не само София и Севлиево, но и множество други градове и селища се радват на стопанско оживление. Все повече домове, коли и хора изглеждат по-добре, отколкото бяха преди десетина години. Наистина, не навсякъде и не всички. Тепърва има да поработим здраво, докато постигнем едно прилично ниво на благосъстояние и качество на живота в днешния динамичен свят, където другите съвсем не стоят на едно място. В този ред на мисли след като реализирахме големите проекти на 90-те години на миналия век – членството в НАТО и ЕС, дойде време за големите проекти на България за новото столетие. Да ознаменуваме успехите на ХХ век Предизвикателство пред нас сигурно ще бъде например разработването на една нова имиграционна политика, без каквато българската нация би била обречена на демографска, а оттам и цялостна маргинализация. Но формулирането на българските проекти на ХХІ век е задача с повишена трудност, която остава за домашно на днешните и утрешни държавници и техните евентуални избиратели. Що се отнася до постигнатите цели на ХХ век, успехите заслужава да бъдат отбелязани по подобаващ начин – не толкова самото членство в НАТО и ЕС, колкото делото на нацията и нейните лидери, които си поставиха такива високи цели, за мнозина изглеждащи, меко казано, нереалистични, но в крайна сметка съумяха да ги осъществят. Как да отбележим успеха? По традиция това се прави с изграждането на паметник – колона, арка, храм или друга обществена сграда, като търновския храм „Св. Четиридесет мъченици“ в чест на победата при Клокотница, софийската катедрала „Св. Александър Невски“ в знак на признателност към руския и другите народи, допринесли за освобождението на България. Пример в съвременноста е новият Шотландски национален музей в Единбург, открит едновременно с възобновяването на отделен шотландски парламент през 1998. Вместо излишъци - доброволни дарения Традиция е подобни проекти да се финансират частично или изцяло с доброволни дарения. Равносметката за общественото строителство през последните десетилетия никак не е затруднителна – от откриването на Националния дворец на културата през 1981 г. (впрочем също в чест на годишнина), по-значими обществени сгради у нас не са строени. Трудно би могло и да се очаква нещо друго в условията на икономически упадък и трупане на дългове през осемдесетте (откогато из страната останаха куп зарязани строителни начинания) или по време на мъчителните реформи през деветдесетте години на миналия век. Днес ситуацията е друга. Вместо дългове ежегодно трупаме бюджетни излишъци. Не смятам за полезно да се събират излишни средства от данъкоплатците, и то в подобни размери. Тези излишъци представляват един вид „недоброволни дарения“, изразходвани по усмотрение на правителството, без да се пита ни парламент, ни данъкоплатци. Ако обаче в резултат на един широк обществен дебат българите подкрепят изграждането на определена национално значима сграда с част от тези средства, това би ги прехвърлило в графата „доброволни дарения“ - напълно в духа на традицията. Каква би могла да бъде тази сграда, липсваща сега? Едва ли ще направя някакво откритие, ако кажа, че България няма достоен за страната и нейната история Национален исторически музей – разбира се, нямам предвид музейните колекции или екипа музейни работници, а именно построена за целта сграда с необходимото разположение, площ, вътрешна архитектура и всичко необходимо. Няма да припомням миналите перипетии със Съдебната палата и идеите, чертаещи бермудски триъгълници и многоъгълници между сгради от социалистическо и турско време, все поради липсата на средства за собствена музейна сграда. Не съм сигурен доколко е функционално сегашното обиталище на музея, строено за държавна резиденция (освен че е малко), но едно е несъмнено – поради разположението си извън центъра на София музеят се е лишил досега от милиони български и чуждестранни посетители. Поради простата причина, че те не са имали времето да включат в програмата си ходене до Бояна, не са почерпили от неговата съкровищница на познания, нито пък са допринесли в замяна за финансирането на българските исторически и археоложки изследвания. Защо София да няма сграда, емблематична като „Бобур“? Накратко, идеята е следната: В рамките на няколко години с финансиране от бюджетния излишък да бъде проектиран и построен изцяло нов национален исторически музей на България. За допълнителни „екстри“ на проекта може да се приемат и по-значителни дарения от съпричастни българи и чужденци. Мястото непременно да бъде в центъра на София. Задължително да има международен конкурс за проектирането, като се привлекат най-добрите архитекти в света, с подобаващи условия за участие. Ако правим нещо, нека бъде сграда (или комплекс от сгради, с място и за най-значимите частни колекции) от световно значение, която да стане така емблематична за София, както е Центърът „Бобур“ за Париж или музеят „Гети“ за Лос Анджелис. Мисля, че българската история заслужава своя храм, българите заслужават такъв символ на едно ново национално самочувствие, заслужава го най-сетне и град София. Впрочем, освен всичко друго новият музей би бил и една чудесна инвестиция, която ще повиши туристическата стойност на столицата и ще се отплаща на всички бъдещи поколения. Срамно е нашето поколение да експлоатира и миналото и бъдещето, като трупа парични излишъци и морални дългове. Защо да не оставим и ние един паметник от днешната епоха след себе си, както са оставяли предците ни? По-рано не можехме, днес можем. Ако не го направим, не го желаем достатъчно.