Румяна Стоилова Има групи българи, живеещи в несигурност и страх. Има и уязвими групи, към които се отвежда омразата. Подвеждащо е да се мисли, че неприемането на различните по етнос, по сексуална ориентация или националност, пренебрежението към жените, младите и хората с увреждания са присъщи на тесен слой комплексари, лузъри и лумпени. Те могат да бъдат видени у много повече хора и обяснени като следствие от намаляващата роля на средната класа, от обезсмислянето и несигурността на работата, от разпадането на общностните връзки. Ерих Фром открива корените на фашизма в нищожността и безсилието на индивида. Може би думата фашизъм е силна за някого, но напоследък се натрупват все повече поводи за аналогия с идеологията на нетърпимост, омраза и силово налагане над различните и чуждите. В дискусия по повод удължаването на мандата на българския батальон в Ирак се чу аргумент за нуждата от нови пазари за българските стоки. Наскоро се появи и твърдението, че “мека хунта” би гарантирала демокрацията. Имам чувството, че ни изпробват докъде можем да приемем като общество да бъдем предизвиквани от недемократични изявления и напълно безпомощни предложения. Намалява ролята на средната класа Промяната в заетостта, в шанса да намериш и запазиш работата си се отразява нееднакво на различните групи. Когато казваме, че намалява ролята на средната класа, се има предвид несигурността и страхът сред служителите на заплата, надхвърлили петдесетте, които не владеят съвременни умения – чужди езици и компютри. При загуба на работа те трудно биха гарантирали отново сигурност на съществуването си. Притиснати от държавата с минимални заплати и с малки възможности да трансферират своя опит и умения в друга сфера, тези хора развиват авторитарни нагласи, подкрепят идеологии на омраза към другия, склонни са да поддържат националистически каузи. Алтернативата е да изискват като група преквалификация, финансирана от държавата и работодателите. Да отказват да попълват формуляри за работа, в които ги питат за възрастта и за други лични обстоятелства, които могат да бъдат използвани в тяхна вреда. Но вместо да отстояват собствената си несигурност, те се поддават, когато ги настройват срещу други, нуждаещи се в не по-малка степен от подкрепа. На въпроса “Трябва ли да се позволява на хора, враждебни към някоя религия или етническа група, да провеждат публични събрания?” 68,7% отговарят, че са за забрана, 12,8% - да им бъде позволено, 18,5% не могат да преценят1. Мненията са разделени. Повече от половината смятат, че не бива да се позволява да се изразява публично враждебност към други общности и групи. Около една трета биха подкрепили или се колебаят, вероятно са готови да изслушат езика на враждебността и омразата. От тях най-много са с висше образование на заплата, пенсионери, безработни, студенти и ученици, квалифицирани работници, техници на заплата. Очертава се един широк социален профил, от който еднозначно могат да бъдат извадени единствено притежаващите собствен бизнес и мениджърите. Хората, показващи резистентност на нетърпимостта към другите, са от по-малко на брой социални групи в сравнение с тези, които биха подкрепили свободата, разбирана като свобода да бъдеш враждебен. Затваряне в собствената група Към враждебността се добавя и склонността за затваряне в собствената група. Не искам никакви отношения с роми, отбелязват 67,3%, с етнически турци – 21,3%, с хора с различна сексуална ориентация – 70,4%. Другият вариант, при който лично бих подкрепил нуждаещите се, е насочен към хората с увреждания. Като цяло обаче готовността за лично ангажиране и подкрепа на уязвими групи е незначителна, а роми и етнически турци са в дъното на класацията. Тези нагласи съответстват напълно на предлаганите групи за подкрепа в рамките на най-мащабната дарителска кампания – „Българската Коледа“. Подкрепят се болни деца – такива са и личностните нагласи за подкрепа, отразени в графиката – предпочитанията са към хора с увреждания и към младите. Различните, обратно, се появяват в катастрофични и криминални сценарии, които трудно биха пробудили съпричастност, а единствено страх и омраза. Върху нежеланието да се скъси дистанцията спрямо определени групи градят облика си партии и медии. Партийният всекидневник „Атака“ представя ромите систематично в криминален контекст, етническите турци биват критикувани постоянно косвено чрез министрите и политиците от този етнос, специален фокус се поставя върху случаи на дискриминация на българи в смесените региони. Журналистическият тон е агресивен. Няма придържане към етични стандарти (вестникът не е подписал Етичния кодекс на българските медии и не подлежи на санкциониране от саморегулативната етична комисия по печата). Широко се употребява език на етническа омраза. Авторите изразяват негативно отношение в 66% от публикациите, използват директни обидни квалификации, стигматизиращи определения и уронващи честта думи в 51% от публикациите. Стигматизацията върви също през авторовата ирония и скрити внушения, които индиректно настройват негативно (17%). Насаждат се страх и несигурност Има готови да слушат езика на омразата, има и медия, възползваща се от това обстоятелство. И за да избегнем заблудата, че става дума за изолирана медийна ниша, ще покажем, че сходен профил, макар и със смекчен тон, има и в масовия печат. Интересът към етническата принадлежност на извършителите на криминални прояви е задължителен. Публикациите, посветени на криминални инциденти, съставляват 69,4% от публикациите за периода около Декадата на ромското включване през юни в „Атака“ и 42,0% от публикациите по темата в „Труд“. Позитивното представяне на ромите липсва напълно във в. „Атака“. Около една пета от материалите във в. „Труд“ отразяват позитивно различието на ромите. Отсъства обаче индивидуализираното представяне на ромите – те по-често се вписват в съвкупен, общностен образ на мизерия и безперспективност. Създава се впечатление за разминаващи се реалности – преекспонира се криминалното, насажда се страх и несигурност. Страхът се отвежда под формата на омраза и се насочва към роми и турци. Дискутират се неадекватни и недемократични политически решения. Подкрепата е от съжаление и суеверен страх. Липсва уважението и дългосрочната стратегия за подкрепа, която да позволи на подкрепяните да излязат от зависимостта и да поемат собствения си живот. А интересите на хората са в друга посока – към образованието и заетостта. В отговорите на въпроса: “Трябва ли държавата да финансира програми за облекчаване достъпа до образование?” - подредбата е в следния ред – “да” в полза на хора с увреждания (80,5%), на млади хора (53,2%), на жени (35,0%), на роми (35%), на хора над 50 години (28,6%) и на етнически турци (35%). Добре е да се отчитат приоритетите в обществените нагласи, както и да се показва цялата пълнота на групите в нужда. Когато се изказва подкрепа за образованието на жените, несъмнено най-нуждаещи са ромските жени. Продължавайки образованието си, те биха имали други шансове в живота освен раждането на деца и размахането на метли по улицата в програми за временна заетост. Подкрепата за образование на хора над 50 години отнема несигурността за работата в ситуация, в която се търсят главно младите. Всичко изглежда обидно просто и въпреки това се тиражират обидно глупави предложения за хунти и доброволни отряди за борба с криминалната престъпност. Противопоставянето много на малко не прави никого по-силен С твърдението “Когато има недостиг на работни места, на хората с увреждания трябва да се осигурят по-големи права да ги заемат” се съгласяват повече от половината (60,2%), една трета не могат да преценят (30,4%), не са съгласни – 9,3% - почти всеки десети. Ясно е, че масовите нагласи биха предпочели хората с увреждания да имат достъп до заетост, отколкото до помощи и въпреки това добрите примери в това отношение са малко, а темата за инвалидността продължава да се изговаря главно в медицинските й измерения. Подкрепата за различните, уязвимите, слабите е необходима, за да поемат те сами живота си, но и за намаляването на страха и несигурността у мнозинството. Противопоставянето много на малко не прави никого по-силен. Осмислянето на максимата “Малкото е красиво” все още ни предстои като общество. Добилият широка популярност в англоезичния свят израз е заглавие от книга на икономист от 70-те години2. Опонирайки на неокласическата икономика, той декларира, че еднозначното концентриране и акцентиране върху резултата и върху технологиите води до дехуманизиране, че работата трябва на първо място да бъде достойна и смислена, и чак тогава ефективна, и в добавка, че природата е безценна. Струва си да отстояваме днес и тук този кръг от ценности. Човек е малък и затова малкото е хубаво. Човекът е мерилото за успеха ни като общество.