Живко Желев Старата китайска мъдрост “Не ти пожелавам да живееш в интересно време” ще да е посветена на Балканите. И в частност на България. Да не говорим за мястото. Геополитиците един през друг се надприказват по повод изконната ни принадлежност. Към Европа ли сме, или по към Азия, към континенталната плоча, или към крайбрежните цивилизации, към евразийския субстрат, или, недай боже, към персийския. Във връзка с горните обстоятелства нашего брата е придобил през вековете едно особено “раздвоение на личността”. Като ни натисне ятаганът, плачем за “матушка Русия”, като ни настъпи казашкият ботуш – стягаме дисагите за Европата. Простият народ е дал блестяща дефиниция за такова поведение – “и тако, и вако”. Пак из глъбините на националното самосъзнание произлиза поведенческата формула, според която когато атовете се ритат, магаретата трябва да стоят по-настрана. Нашите първенци в това отношение черпят с пълни шепи от народопсихологията. Стефан Стамболов: “Винаги с Германия, никога срещу Русия”. И тако, и вако. Тодор Живков по повод перестройката: “Сега, другари, ние трябва да се снишим”. Тоест, докато се наритат атовете в края на осемдесетте години. Номерът в стил “и тако, и вако” минава повече от един век. Наскоро един историк с многозначителна усмивка отбеляза, че ние сме единствената страна в света, която бидейки съюзник на Хитлер, излиза от Втората световна война на плюс – с Южна Добруджа. Сега иде ред на Сергей Станишев да отиграе упражнението за пореден път. По въпроса за статута на Косово, а всъщност за бъдещата съдба на Сърбия, Македония и на Балканите въобще. Който си мисли, че косоварите ще спрат дотук, трябва да е голям еврооптимист. Близо 3 милиона албанци живеят извън балканския си “фатерланд”. Да прибавим и твърдото намерение на САЩ още веднъж да въведат “демократичните ценности”, този път на територията на Западните Балкани, категоричната позиция на Сърбия, радикалните послания, които идват от Румъния и Гърция и не на последно място категоричното мнение на Русия по въпроса. Българският премиер заема една, общо взето, цивилизована и модерна позиция. Споделя плана на Марти Ахтисаари, но при условие за спешна евроинтеграция на региона, от една страна, и въвеждане на още 1800 “наблюдатели”, от друга. Въпросът е доколко “модерността” в мисленето въобще е приложима към тежкия етнорелигиозен и цивилизационен възел в този регион. Чиито граници са по-близо до София, отколко е Чирпан, примерно казано. Неприятното в случая е, че, както винаги става на Балканите, големите играчи виждат в ограничените конфликти поредната възможност да демонстрират неограничените си възможности. САЩ се опитват да демонстрират пред мюсюлманския свят някаква твърде екзотична толерантност, която би трябвало да прозвучи така: “Ще се отнасяме с вас като с равни, стига да играете по интеграционната свирка, която имаме намерение да демонстрираме със случая “Косово”. Сърбите и дума не щат да чуят за каквито и да е свирки, дори да са татуирани с надпис ЕС. Русия вади абхазката карта и цялата проблематика около това, което те наричат “близкое зарубежие”. В края на привидното си излизане от Кремъл Владимир Путин предприема все по-рисковани ходове по посока славянското братство. Преди около два месеца “Газпром” и “Аерофлот” заявиха, че ще инвестират близо милиард и половина долара в сръбската икономика през 2008 година. На първо четене. Дето се казва – още не им е дадена команда. Можем да си представим какво ще стане, когато бъдат изречени официалните “виждания” по темата. Да не стане така, че докато умуваме около съдбата на сръбските анклави в независимо Косово, самата Сърбия да стане руски анклав на Балканите. Колкото повече намалява територията на тази изстрадала страна, толкова повече ще се втърдяват позициите вътре в нея и по отношение на нейната съдба. Не стига това, ами на 18 януари на официално посещение в България пристига президентът Владимир Путин. Във връзка с вечната дружба, тръбите и Косово, разбира се. Леле-мале, г-н Станишев!