Българските политици използваха парламента за антипарламентаризъм, за богатеене и за низост към другите, които не са на власт. Защото нямаха понятие от политика и парламентаризъм. Защото релационната теория за личността е непонятна за тях!

Преди няколко дни четирима президенти откриха паметна плоча в с. Веселиново, шуменско. Те почетоха техния първи български колега- президента Жельо Желев. Той сложи началото на прехода ни, но краят на живота му бе помрачен.

Президентът Желев така и остана неразбран за толкова много неща, отиде си обруган, неразгадан и недочакал благодарност.

Наскоро пътувахме дълго до гр. Варна и обратно с Антон К. Говорихме много, време имаше доста, а и толкова важни национални проблеми ни провокират ежедневно. По едно време, далече по-младият от мен Тони уточни, че промяната и преходът в България не са скрити там, в гардероба, а са на площада. А там, на площада, има много, много хора, но като че ли няма личности добави Антон. Тогава се сетих за сравненията на Жельо Желев.

Годината беше 1994, когато в началото на пролетта трябваше да се явя пред държавния глава, за да му докладвам как върви подготовката по Споразумението с банките-кредиторки от Лондонския клуб. Бяха изминали цели 13 месеца, откакто Луканов разпореди да се настаня в отделна стая №517 в сградата на президентството в частта, където се намираше Бюджетната комисия на Народното събрание. През това време бях работил усърдно по уточняване и детайлизиране на всичките 396 договора, по които в периода от 1 май 1985 г. до 10 ноември 1989 г. България беше взела заеми.

В Министерството на финансите знаеха всичко подробно, но не бяха словоохотливи. Там държаха в два железни куфара с оригиналите на договорите за заемите към западните частни банки-кредиторки. Като заместник-министър на финансите Светослав Гаврийски пазеше куфарите като орлица и стриктно изпълняваше указанията на Иван Костов никой да не надниква в тях. Затова той впоследствие беше награден - стана управител на БНБ.

Иван Костов бе уникално подозрителен човек. Той знаеше, че сключването на Споразумението с банките от Лондонския клуб щеше да стабилизира България, а това автоматично го отдалечаваше от голямата власт. Ето защо новите му оръженосци в Министерството на финансите след 1990 г. мълчаха, правеха са на сомнанбули все едно, че нищо не разбираха, че нищо не са чували по тези проблеми, нито са запознати с тях. Парадокс на личности и същност в разработка на лоша национална политика.

Работих цели 202 парламентарни дни и на края на м. юли 1994 г. Народното събрание ратифицира закона. Споразумението с Лондонския клуб беше прецизно и изгодата на България от намаления дълг се равняваше на цели 5,230 млрд. долара или около 50% от целия дълг от 10,550 млрд. долара.

Цялата подготовка, работа, комбинациите на Костов, конкретиката при уточняване на регламентацията по договора беше едно тежко еднообразие, но и прецизна последователност.

Големият ми спомен за тези събития е свързан с Жельо Желев. В началото на м. май 1994 г. бях изненадващо повикан при президента. Може би по препоръка на Луканов. Когато влязах при държавния глава той до някаква степен бе подготвен. В своя доклад аз пределно ясно обясних на д-р Желев кои са големите фалове, високите лихви, системата, договорена за плащанията, добавките и всички онези нови равнища на предоговаряне. Андрей Луканов на два пъти ми доказа, че не можем и не бива да приемем да платим повече от половината от цялото задължение. Това бе самата истина и Луканов бе особено чувствителен по този въпрос - Мораториумът бе негово решение и компромис не можеше да има.

При преговорите, наред с уточненията на персоните и тяхното поведение, ми направи впечатление системата на връзките помежду им. Луканов не можеше да разговаря с преговарящите от наша страна, а и Пирински не бе добре приет. Хората на Чавдар Кънчев бяха безкомпромисни и особено Венцислав Антонов. Те често разговаряха с координатора на банките-кредиторки Петер Тийлс от Дойчебанк. Разговорите им бяха интензивни, но твърде неясни като цели относно крайния резултат. Обясних на президента, че хората, разговарящи с Тийлс, се нуждаят от детайлизиране, особено за отношението им към депутатите. За предстоящия закон за ратификация бях изчерпателно информирал и премиера Любен Беров. Най-точни и педантични бяха Стоян Александров, Венцислав Димитров.

Конкретизирах на д-р Желев, че двуяката координация на личностите, които водеха проучванията не съвпадаше с нашите интереси. Работата в ДС ме бе обременила и рядко се доверявах. Изпаднах в разни тълкования, проверки, прегледи, пак проверки за да намеря удовлетворяващия ме край. 

Президентът ме наблюдаваше специфично, сериозно и по едно време отклони проблема от банковите терминологии и се насочи към личностите. Знаеше, че имах втора специалност по Философия от СУ „Климент Охридски“ и започна все едно да ме изпитва за характерологичните способности на преговарящия екип. Влезе надълбоко във философията и доволен, но тактичен, започна да ми поставя някои задачи.

По едно време стана, отиде до някакъв шкаф, взе една книга и потърси писалка, за да я надпише. Написа нещо бързо, изгледа ме под вежди и ми подаде книгата, отчитайки на глас: „Г-н Парамов, Кольо, това е моята книга “Релационна теория за личността“. Пиша я цял живот и излезе от печат преди 10 месеца. Може да ти е от полза, когато вникнеш в нея, за личностите, които преговарят за парите. И знай: пари няма, както и личности. Личностите ще ни бъдат най-големия проблем в следващите 15-20 години.“

„Пророкът“ Желев позна. В България и днес личностите са кът. Три месеца след като президентът ми подари своята книга Споразумението с банките-кредиторки бе готово и трябваше да го внесем в канцеларията на парламента. Три дни събирах подкрепа, но не я получих. Накрая сам внесох Споразумението и то 5 минути преди изтичането на срока за регистрация. Парадоксите на личностите, които трябваше да подкрепят се видяха в пълна сила. Те бяха попаднали в своето безвремие и не искаха да рискуват.

Не случайно д-р Желев описва това състояние така: „Ако в такава епоха на безвремие, на всеобщ застой и упадък отделни индивиди, въпреки условията, се опитват да се осъществят като граждански личности, те обикновено не успяват или пък постигат твърде мизерна реализация, която никога не би могла да ги задоволи. В този случай личностната релация между тях и обществото няма реални ценности, в името на които да се панесат от тях лишения и жертви.“

Всечки се пазеха за „утре“ и не желаеха да „рискуват“ заради България. Надяваха се на друг възход, на друг успех, на ново богатство. А някои и не сгрешиха. Получиха новото богатство и тръгнаха по олигархичния път. но не останаха личности, а станаха глашатаи на олигарсите. Заради за един комат хляб, заради самото оживяване, те премахнаха от себе си личността и се превърнаха в една човешка машина. Машина, която автоматично започна да лъже, да препятства, да заменя истината, така както е угодно, да елиминира личностния си просвет.

По този начин „машините-човеци“ утвърдиха модела на прехода у нас. Лъжа, наглост, безпътие, кражба, оцеляване и забогатяване, забогатяване и уникално обедняване.

Фалитът на КТБ отвори нова бездна у нас. Това бе дълбоката яма на безотговорността, на умисъла на „елита“, на безволевостта на държавниците, на първичната завист на банкерите. Система, която ражда брутен продукт, осигурява доходи и доказва, че рискът като цел е оправдан само ако държавата е зад теб.  Ако е против теб, тогава трябва да си търсиш друга държава, както пишат по книгите в Америка.

А ние в България стигнахме до там, където сме и днес - замръзнали в омраза. Неслучайно направих сравнението пред далече по-младия от мен Антон К. За последващите крачки и необходимия друг държавен ход.

А той, колкото и странно да звучи, започва от наложителния железен респект и защо не от необходимостта да възстановим наново Шуменския затвор. Този исторически рамкиран спомен за въздействието на Шуменския затвор е възлов, заради необходимата личностна промяна на част от водачите на България.

Шуменският затвор ще е силата на прелома у много наглеци. Тези самозабравили се изчадия, които са загубили образ и подобие, заради едното богатство, смятат, че цялата държава им принадлежи. Именно този нагъл подход като оценка обезверява народа и предпоставя олигарсите към самоликвидиране. Афганският манталитет на част от българския наследник се крие в историческата ни свързаност и менталност с ДНК на Централна Азия.

Силата на завистта, омразата и непризнаването на другия е възлов, преломен проглед на цикъла в развитието на държавата. Лошата наследственост, отричането на силния, отрицанието на успеха на индивида е спорният момент у българина. Постепенното осмисляне на личностния проблем предполага и разкриване на двуличието като знаменателно. Това двуличие истинското, точното и ясното и не в кавички, е реално и добре засвидетелствано в миналото ни.

Това двуличие подведе Левски, излъга Ботев, съдаде палиативността на Заимов и неговите наследници, вкара Стамболов в безброй угнетени вражди, както и в по ново време днешния Иван Костов. И когато тръгнаха чрез богатеенето около Стамболов след 20-25 години вече като министри стигнаха до най-преломното място - Шуменския затвор.

Защо? Защото подцениха стила и всеобхватността на парламентаризма. Защото използваха именно парламента за антипарламентаризъм, за богатеене и за низост към другите, които не са на власт. Защото нямаха понятие от политика и парламентаризъм. Защото релационната теория за личността е непонятна за тях!

Те, вождовете, не бяха в състояние да оценят и да ограничат хората, които влизат в политиката. Това с пълна сила се отнася за същността и перфектността на личността. Жельо Желев неслучайно уточнява, че „Житейското съдържание или етимологичният смисъл на понятието личност не може да изпълнява ролята на централна категория в теорията за личността. Последната се нуждае от научно определение, което може да се окаже със съдържание противоположно на оново, което всекидневието влага в него.“

А защо се отнася именно до парламентаризма?

Никога не съм подценявал уникалната идея за технократски парламент, макар на ръба на демокрацията, излъчващ повече компетентност и уважение към интереса на държавата. Дано утре новите български конгресмени осъзнаят къде и за какво са станали депутати, за да надскочат падението на тези, които осъществиха прехода.

Държавата България е далече от днешните ни избранници като име, богатство и имане, защото тя е отсъствала, когато се е формирала тяхната олигархични същност. Те са превърнали държавата в една базова територия чрез парламента, а сега желаят чрез него да се освободят от отговорността си. Тази втора парадоия е немислимо регулирана без утрешната сила на Шуменския затвор.

Колкото днес това да изглежда като парадигма на парламентарна работа през българския преход, толкова утвърждаването му е без алтернатива. Защо? Защото тези, които ще бъдат „настанени“, „въдворени“ и „оценени“ като временни ползватели на Шуменския затвор, ще бъдат въпиющ пример. За тези, които наблюдават обекта отвън и се съобразяват със статуквото, нежелаейки да бъдт вътре, заради оценката им към самите тях. Те знаят, че ако я подценят, вероятността да бъдат въдворени в Шумен е голяма.

Постигаме уникален възпитателен ефект. Това е преломът на България към по-ефективен, прагматичен, общонароден стил на поведение. Същностно поведение, което отразява необходимостта от разкриване на днешните зависимости в България.

Не заради другата, обща фразеология написах всичко това, а за да подскажа, че без отговорност не можем да се разминем. Можем да закъснеем, но колкото повече удължаваме това, толкова повече задълбочаваме проблема.

Без отговорност няма да се мине, защото тя е част от фундаментите на държавността и на нашето бъдеще.