Иво Иванов След 8 години доживяхме този миг. Изтерзаните български медици от Либия кацнаха в София. Свободни са. Президентът в нарушение на собствената ни конституция ги амнистира. Това за пореден път трябва да покаже на България и света че страната ни не е правова, че в България е законно да се нарушава закона. Но нейсе, това е друга нашенска драма! Днес всички ликуват, но никой не иска да мисли за утрешния ден. ЕС се намеси решаващо в казуса с медиците, защото в Брюксел се надяват да установят успешни бизнес отношения. Стана ясно и защо Кадафи се бръкна под галабията, за да извади $460 милиона, които да изплати на семействата на заразените от режима деца. Срещу тази скромна инвестиция от близо половин милиард диктаторът получи обещания за автомагистрали и железопътни линии за над 6 млиарда. Така нашите сънародници с оказаха едни от най-скъпо платените заложници в света. И нека после ни разказват, че демокрациите не преговарят с терористи и не залъгват тигри с моркови. Българските медици се върнаха от там накъдето са се запътили западноевропейците. Днес решавахме съдбата на нашите сестри, утре идва ред на вашите. Бившите комунистически режими си мислеха, че могат да сключат сделка с всеки дявол бил той и Кадафи, за да получат на сметка петрол и изгодни бизнес сделки. Когато режимът в Триполи се оказа пред политически и икономически срив, заради некадърността и безхаберието на българската дипломация в капана на заложниците паднаха българите. Мрежата бе хвърлена по-широко, но поляци корейци и др. успяха да се измъкнат. Кое гарантира на французите, италианците и американците, че утре заложниците на режима няма да бъдат техните граждани. Може би са повярвали, че Кадафи е станал предвидим и коректен партньор? Цената на вярата в политиката обаче е твърде скъпа. Те се върнаха. Никой обаче в София не иска да отговори на въпроса, какво следва от тук нататък? Напълно основателно близките на медиците искат да съдят нашата държава за престъпно бездействие. За да избегнем и този срам има само един ход. България да вземе пример от Полша. Въпреки резервите на цяла Европа Варшава се опълчи на Москва и блокира отношенията на ЕС с Русия. Първоначално всички се присмиваха на братя Качински. Но зад тяхната кауза днес вече са не само скандинавските и прибалтийските държави, а Путин вкара дори и Великобритания. Защо София не наложи вето, за да блокира всички отношения на Брюксел с Триполи? Забраната върху проектите на ЕС в Либия трябва да падне, едва когато Кадафи признае пълната невинност на нашите сънародници. Тук те става дума само за едната гола чест или долнопробно отмъщение. Със своето вето България може да предпази ЕС от много по-сериозно затъване в либийските пясъци. Освен това, ако веднъж признаят, че българските медици са невинни, всеки, който е давал каквито и да е пари на Кадафи по случая ще има законно право да си ги иска обратно от Триполи. Ще кажете, не трябва да направим това, защото все още има много българи които остават в Джамахирията. Ако им дадем технически срок, можем да ги евакуираме. Там ще останат не повече от 200 души, които имат сериозни проблеми и търкания с българското правосъдие. Ако много искат нека останат и да се уповават на хуманизма в тамошните съдилища и зандани. Като изключим политиците, които бързаха да си направят реклама на летище София, повечето българи нямаха сила да се усмихнат при вида на слизащите по стълбицата медици. България отдавна не бе преживявала такъв миг на общонационален плач. Сълзите на хората напираха, защото каквото и да се изговори за битието и поведението на нашите медици в Либия преди арестите, със своето страдание и мъченичество те изстрадаха съдбата си. Всеки един, които ги гледаше независимо дали на живо или от екрана, проплака, защото знае, че утре и той може да бъде на техните места. Че нашата държава, както преди 8 години и сега няма да си мръдне пръстта за да защитиш своите граждани или сънародници, примери бол. Оплаквайки тях ние оплаквахме нас и нашето дередже, което припознахме. Аз лично проплаках от гняв и болка, защото знам, че България не е Полша и от тук нататък няма нищо да предприеме по случая с Либия. Дали всичко това не идва от историята? И поляците са живели в робство и ние сме живели в робство. Хубаво, те може да се случили на поробител. Но в нашите песни и химнове и до ден днешен се пее за гори, планини, за безсмъртни, но загинали герои. Сещам се, че изключение прави марша за Симеон Велики "Край Босфора шум се вдига". Но и неговата мелодия е заета от полския легионерски марш и национален химн, където се пее "Ешчо Полске не згинела.." Със сигурност Полша още не е загинала. За България не зная. Засега само плаче. Според някои това също е признак за живот. За мен е знак за малодушие и предизвестена смърт.