След продължителна командировка в САЩ 6 края на юли 2014 г. се завърнах в България, спестил от закуски 1412 долара Тогава финансовите медии вече гърмяха, че иде годината на зелените пари, но сумата не беше сериозна, за да отварям специална банкова сметка, и доларите ми бързо се превърнаха в левове - тоест в евро. Ако бях по-загрижен за личните си финанси, само брагодарение на разликата в обменния курс днес щях да притежавам 298 лева повече. Тази история изглежда маловажна в битовия си мащаб, но предвид факта, че въпросното изменение от 13% в рамките на половин година касае най-важната валутна двойка в света все по-изразените тревоги за стойността на еврото изглеждат оправдани. Какво става с единната валута на могъщите западноевропейски икономики? Предсрочните избори в Гърция, резултатът от които може да е първият напуснал член на евро зоната, както и първите данни за дефлация на Стария континент сгъстяват напрежението около общите пари. Повечето песимистични прогнози са откровени спекулации на валутни търговци, но и безпристрастният наблюдател ще установи, че проблемите на Еврозоната не се коренят единствено в бюджетните дефицити или в размера на държавния дълг. Европейската валута бе зачената в тайна и смяната на политическия климат през XXI век не й позволи да съзрее.
Слабо евро или силен долар
При въвеждането си през 1999 г. единната валута получи стойност от 1.18 долара Недоверието към обшия проект първоначално понижи курса дo USD 0.85, след което еврото премина през дълъг период на укрепване. Много развиващи се страни го приеха като алтернатива на долара и ескалацията на публичния и на частния дълг в САЩ стимулира търсенето му. Между 2002 и 2013 г. делът на долара в...глобални валутни резерви (т. нар. COFER) падна от 66.5 на 61%, докато еврото между 2002 и 2009 г. увеличи дела си от 23.6 на 27.6%. Дори по време на европейската дългова криза общата валута запази позиции и актуалната й цена не може да се приеме за ниска (1.1676 долара за едно евро към 16.15 часа на 15.01).
По-правилно е да говорим за поскъпване на долара, отколкото за поевтиняване на еврото. За изминалите две години общата валута се смъкна с 12% спрямо парите на САЩ, но се качи с 16% спрямо японската йена. Доларът обаче „мачка наред" -дори и швейцарския франк, който дълго бе привързан към еврото. Причините за засилването на зелените пари са многобройни, да изредим първостепенните: бързото икономическо възстановяване в САЩ, където безработицата по последни данни спадна до 5.6%. Контролът на двете камари на Конгреса от Републиканската партия, асоциирана с по-ниски бюджетни дефицити. Рекордно силният пазар на американски акции, който вдига и националната валута.
Най-важен фактор за силния долар, разбира се, е очакването федералният резерв да повиши фондовата си лихва, след като председателят на Фед Джанет Йелън вече преустанови количествените улеснения. По същото време Европейската централна банка вероятно ще трябва да нагази в противоположната политика на изкупуване на държавни ценни книжа от свободния пазар. Валутните търговци масово откриват дълги позиции в долари и къси в евро. От Goldman Sachs преди седмица например обявиха че очакват паритет между долар и евро през януари 2017 г., а през 2018 г. едно евро да купува едва 0.9 долара.Подобни прогнози имат навика да се самоизпълняват, ако убедят повечето играчи да възприемат една и съща стратегия. В течение на следващите две или три години еврото действително може да служи като боксова круша, независимо че се крепи върху икономиката на Германия, може би най-ефективната в света. Несигурността изглежда още по-голяма, след като Швейцарската национална банка в четвъртък обяви, че повече няма да защитава евтиния франк, и общата валута отстъпи още 1% на долара. Задълбочените анализатори отчитат и демографския фундамент в стойността на валутите: населението на САЩ не спира да нараства привличайки най-добрите специалисти в света докато Западна Европа и Япония застаряват.
Но крушката си има и опашка. Ако са прекалено много, парите се обезценяват, а какво представляван модерните пари, ако не дълг - държавен и частен. Размерът на публичния дърг в САЩ е въпрос с повишена трудност заради астрономическите числа По данни на Службата за правителствена отчетност към септември 2014 г. съвкупният дълг на правителството във Вашингтон е 17.8 трилиона долара. Към тях трябва да добавим и над 3.5 трилиона дълг на отделните щати и на местната власт (counties). С частните заеми висящият кредит в САЩ доближава 60 трилиона долара - горе-долу колкото е световният БВП. Ако този дълг започне да се изплаша, икономиката ще изпадне в рецесия и доларът ще се обезцени. Ако продължи да нараства доверието в долара ще се изпари. Политиците имат пред себе си тясна „златна лента".Шокиращото решение на президента Ричард Никсьн от август 1971 г. да счупи фиксирания курс към златото и съглашението в хотел „Плаза" от 1985 г., наложило ревалвация на германската марка и на японската йена, са два от многобройните примери, че Вашингтон не обича скъпия долар. Дори само по тази причина е необмислено да се залага еднопосочно на него. Редица коментатори в специализирани издания предупреждават, че търсенето на американски активи е вече ирационално и „пренаселено". Първата колона, която се очаква да рухне, е рекордното ниво на индекса DJIA. Тя ще повлече и други активи и Фед няма да се трогне от това Скъпата валута не е добра за реалното производство, тоест за изборните победи.
Порочното зачатие
Политиката на федералния резерв все пак не може да обясни защо 36% от гражданите на Европейския съ1оз са противници на единната валута според последното проучване на Евробарометър от есента на 2014 г. Това нестихващо с десетилетия подозрение не се дължи само на носталгията по добрите стари гулдени и крони. Началото на еврото тъне в преднамерена мъгла. Обяснението, че единната валута се е пръкнала от дружбата между европейските народи, е наивно като баснята за щъркела, който носи бебета.
Еврото не е рожба на „отците на Европа", а на най-вътрешния кръг на световните централни банкери. Идеята за обща европейска валута е поставена официално за пръв път през 1970 г. и разработването й е връчено на комисия, оглавявана (колко типично) от премиера на Люксембург Пиер Вернер. Първият опит се проваля, но през последвалите години темата занимава Комитета на гуверньорите форум на управителите на централните банки на страните от Европейската икономическа общност. Преговорите се водят в почти секретен режим по бреме на регулярните срещи на централните банкери в луксозните офиси на Банката за международни разплащания.
Базелската BIS - институция, която Франклин Рузвелт през 1944 г. настоява да бъде разпусната заради връзките и с нацистка Германия, играе ролята на банка на централните банки. BIS е идеалният параван за транзакции и операции, около които не трябва да се шуми. например сделки със социалистическия блок, манипулиране на пазарни цени и какво ли още не.
Именно в това уютно гнездо на парите дълги години заседава Европейският фонд за парично сътрудничество, учреден с намерението да се превърне в нещо от типа на федералната резервна система в САЩ. Първите дизайнери на общата валута са служители на BIS, а не експерти, получили мандат от европейските правителства. Бързо става ясно, че европейската валута няма да е съвсем обща: Дания и Швеция изразяван несъгласие с усмирителната фискална риза, която могъщите централни банкери искат да наложат на всички страни, а Германия се противопоставя на идеята за трансфери от силните към слабите европейски региони, тоест на модела на Фед.От самото начало Берлин възнамерява да приеме общата валута едва тогава когато бъдещата обща централна банка придобие чертите на Бундесбанк. Така и става но далеч не всички в Европа ръкопляскат. Заченатата в Швейцария Европейска централна банка със седалище във Франкфурт се превръща в европейска институция чак през 2(К)9 г. Дотогава тя е странична на общия европейски проект. Това че еврото произтича от глобалните финансови интереси, се потвърждава и от назначаването на барон Александре Аамфалуси, генерален директор на BIS, за пръв президент на Европейския паричен институт - „ембриона" на ЕЦБ.
По-независима и от дявола
Големият спор през онези години е дали бъдещата европейска централна банка да се грижи само за ценовата стабилност или и за състоянието на икономиката. Могъщият Фед например изпълнява двойствена роля: поддържа устойчиви цени, но допринася и за постигане на пълна заетост. Този ангажимент, позабравен в епохата Волкер-Грийнспан, доведе безпрецедентната подкрепа с нестандартна парична политика, оказана от централна та банка на икономиката на САЩ след 2008 г. Макар на теория независима Японската централна банка никога не е крила съпричастността си към целите на правителството. Банката на Англия, национализирана през 1946 г., възприема по-леко данни за висока инфлация, отколкото за висока безработица. ЕЦБ е единствената голяма централна банка в света, изрично ограничила задачите си единствено до поддържане на ценова стабилност.
Затова с основание може да се каже, че еврото е апотеоз на неолиберализма. Авторитетният професор по икономическа история Харолд Джеймс и изтъква че и „най-дивите ученици" на Фридрих Хайек преди '90-те са можели само да мечтаят за институция от типа на ЕЦБ. Първият главен икономист на ЕЦБ Отмар Исинг потвърждава, че много от идеите на Хайек - икономист и философ, известен с антидържавните си убеждения, тихомълком са повлияли на Европейския паричен съвет. Възприемайки общата валута националните държави се отказват от едно от най-важните си исторически правомощия и го преотстъпват на независим орган, който на теория избягва дискриминационни решения. Държавите в еврозоната губят възможност да се намесван в икономиката с лоста на паричното предлагане. Да не говорим, че общата валута ограничава и фискалната политика и държавата се оказва с две вързани ръце.
Това не означава че либертарианците са доволни от ЕЦБ, напротив. За тях еврото не е „цялата истина" - а привържениците на доктрината на свободните пазари критикуват с граничещ с фанатизъм плам всичко, което се разминава с крайните им разбирания. Дори да неутра лизира държавните претенции към водена та парична политика, ЕЦБ остава монополист в издаването на пари. Известно е, че идеалът на Хайек и неговите ученици са множество конкуриращи се на свободния пазар валути - нещо от типа на многобройните банкови пари, циркулирали в САЩ до 1863 г. За либертарианеца еврото е крачка встрани от държавните пари, но не и крачка „напред".Наистина ли е толкова важно всичко това? Макар и да изисква сложни технически познания, централното банкиране се основава на една проста закономерност, която се наблюдава в реалния живот: ако 6 икономиката се допусне по-висока инфлация, в краткосрочен план безработицата намалява. Тази зависимост не е убягнала на политиците, стремящи се към популярност сред народа. Както може да се предположи, капиталът не обича инфлация, тъй като тя го подяжда. Освен това безработицата не е страшна за онези, които плащат заплатите, тъй като тя държи ниска цената на труда Така че политическият дневен ред на капитала е да не се дава шанс на политиците да влияят на централните банки. По тази причина големите пари ентусиазирано подкрепят Австрийската школа, постулираща - впрочем понякога основателно, че държавата не знае мяра и затова трябва да се държи встрани от икономиката включително от паричните дела.
Рядко, да не кажем никога финансовите интереси не са бали защитени на толкова високо ниво, както при учредяването на ЕЦБ. Днес банката във Франкфурт яростно отстоява своята независимост, за да не й бъдат вменели и икономически задачи. Всъщност с подобно поведение ЕЦБ се поставя 8 зависимост от, общо казано, германските интереси, но това е и първоначалната идея. През 1992 г. в Маастрихтския договор се прави опит да се нареди на ЕЦБ „да подкрепя общата икономическа политика на общността", но с намесата на Холандия този текст е зачеркнат във финалния документ. Еврото навремето се възхвалява като път за дисциплиниране на Европа. Но явно не е точно това том над 60% от дисциплинираните датчани, а и 73% от шведите днес декларират недоверие към него.
Дефлация, безработица или война
Друга причина за подозрение към общата европейска валута е това че тя е европейска Чикагската школа, водена от Милтън Фридмън, е мнителна към всичко, което застрашава американската валутна хегемония. По логиката че всичко лошо идва от САЩ, днес се предлаган конспиративни теории, че еврото е замислено от Америка за да унищожи обединена Европа. На практика през 1970-те европейските политици говорят за „сочната европейска ябълка нагризана от американския червей", става дума за долара Търговските дефицити на САЩ неприятно оскъпяват европейскитс валути и стават повод да се търси валутно обединяване на Европа.
Показателно е отношението на американските парични експерти към еврото. Икономическият съветник на Роналд Рейгън Мартин Фелдщайн през 1997 г. в статия за „Форин Афеърс" прогнозира че единната валута, вместо да предпази Европа от нова война, каквато е официалната версия за въвеждането й, всъщност може да провокира гражданска война в ЕС по подобие на Американката гражданска война между Севера и Юга, а защо не и конфликт между САЩ и ЕС по паричен повод, Фелдщайн предусеща напрежение в Еврозоната заради различните нагласи на Германия и франция относно ангажимента на централната банка към икономиката.
Милтън Фридмън е само малко по-умерен. Прочутият монетарист през 2002 г. прогнозира пред медиите, че еврозоната ще се разпадне в срок от 5 до 15 години. Още не е късно за сбъдването на това пророчество в посочения срок, ако европейските политици забравят обещанията си за компромиси и реформи. Тук имам предвид по-различни реформи. Както се видя след 2010 г., политиката за строги икономии в отделните страни не е решениeтo на европейската парична болест, но някои „лекари" упорито държат да изправят с кръвопускане болника па крака.
Ако историята се повтаря, подозренията за срока на годност на еврото може да се окажат верни. Вече са се провалили два Амбициозни парични алианса в Европа. Латинският съюз, основан през 1865 г. по инициатива на Наполеон III, уеднаквява съдържанието на злато и сребро в континенталните монети. Заради злоупотребите на Ватикана със среброто Латинският съюз през 1878 г. на практика се превръща в златен стандарт. След което Гърция, Франция и Италия започват да „мътят" водата, като манипулират емисиите си на хартиени пари. Скандинавският съюз от 1873 г. е по-устойчив, но и той не оцелява след Първата световна война. Като добавим и провала на Бретън-Уудската система, която функционира в пълна форма само между 1958 и 1969 г., хоризонтът от 15 години за паричен съюз на независими държави без обида фискална политика и икономически стратегии изглежда реален.
Малко камъче обръща каруцата През '70-те, когато се полагат основите на еврото, инфлацията се приема за най-голяма заплаха за световната икономика, а дефлацията на '30-те изглежда като призрак от далечното минало. Затова днес ЕЦБ разполага с изпитани инструменти срещу инфлационни очаквания, но при
дефлация арсеналът на централните банкери на Европа е немощен. През декември, когато европейската статистика отчете 0.2% годишна дефлация заради стремителното понижаване на йената на енергията, се видя, че поддържането на ценова стабилност, с което ЕЦБ се хвалеше, работи само в една посока. Когато беше въведено, еврото повиши цената на живо та дори в най-отдалечените ъгълчета на паричния съюз, но в сегашната си институционална рамка е безсилно, когато духа обратен вятър.
Ухапване на 500 милиарда комара
Дори италианският шеф на ЕЦБ Марио Драги да стори чудеса в битката да не се стигне до Голяма европейска депресия, независимият характер на ЕЦБ без връзка с икономическата и фискалната политика на страните членки поставя еврозоната в изключително неблаго приятна ситуация спрямо САЩ, Япония, Великобритания и Швейцария. Франкфурт по закон не може да стимулира икономиката, както правят другите големи. Неолибералният императив да се раздели с Велика китайска стена паричната политика от политиката пер се, днес играе мръсна шега на Евро па. Уличните протести и големите стачки в сърцето на Европа са само началото.Еврото е половинчат проект: паричен съюз без обща фискална и икономическа политика. Ако не бъде завършен, еврото ще се превърне в най-зрелищния провал на монетаристите - които, разбира се, ще побързат да обяснят, че общата валута не е издържала главно защото не е скъсала всички възможни връзки с икономическите потребности на отделните страни. Посоките за развитие на еврото са две: вменяване на икономически задачи на ЕЦЬ, от една страна, което не се приема от днешна Германия и въобще от страните кредитори. От друга страна, заличаване на независимата държавна фискална и икономическа политика и поставянето и в услуга на финансовите пазари. Всъщност точно това е първоначалният план за еврото, временно осуетен заради финансовата и...криза, рязко засилили социалната чувствителност.Докато, или по-скоро вместо да се избере един от двата пътя, засега на европейско ниво се печели време. На предстоящото заседание на ЕЦБ на 22 януари, само три дни преди ключовите избори в Гърция, очакванията са Марио Драги да обяви мащабни парични стимули. Изтекли в Bloomberg документи сочат, че Франкфурт ще обещае да похарчи 500 млрд. евро, изкупувайки ДЦК на силните членки в еврозоната. Анализатори вече определиха сумата като „ухапване от комар, което трудно може да помогне на еврото". Нешо повече - задължена по устав да се грижи само за ценовата стабилност. ЕЦБ не може да влее сумата директно в икономическия кръговрат и трябва да използва сложни методи с посредничеството на паричните пазари. Еврото е действително обща парична политика на достойни и силни държави, но тази политика поставя интереса на големите пари над интересите на хората и на икономиката. Единната валута има общо бъдеще, което дори може да оспори хегемонията на долара, но само ако проектът бъде доведен докрай. Това трудно се вписва в климата на комфорт и конформизъм, обзел ставащата все по-ленива европейска бюрокрация. Еврото се нуждае от смели мерки: и от трансфери към по-слабите, и от обща данъчна политика, и от обща политика по заплащането на труда. В днешна Европа те изглеждат утопия, но без тях еврото ще действа повече като разединител, отколкото като спойка за стопанския живот. Свикнали сме да мислим, че ако се стигне чак дотам,ще си отиде някой слаб. Не по-малко вероятно е да отхвърчи встрани най-силният.

Еврозоната трябва да изравни цената на труда
Наскоро социологът Андрей Райчев обясни проблемите на еврозоната с мързела на европейците, поточно с твърде високите им заплати. Тази трактовка е грешна и вредна, но в нея все пак има зрънце истина: проблемите на еврото се дължат на различната цена на труда в различните части на еврозоната. Продуктите, произвеждани от отделните държави, имат различна стойност и държавите реализират различен доход - докато разходите за поддържане на държава по европейски образец, ако може да се изразим така, са едни и същи навсякъде в ЕС.
Хипотезата при въвеждането на евро то е, че по-ниската цена на труда ще направи стоките в съответните страни по-конкурентни. Страните с евтин труд ще продават повече стоки в чужбина и ще събират повече приходи. На практика става обратното: тези стоки са именно затова по-евтини, защото за тях има световна конкуренция. От тях е невъзможно да се получи по-съществена добавена стойност, която да покачи националния доход. Това се отнася до аграрния сектор, туризма, производството на храни и облекла. При конкуренцията на Калифорния и Нова Зеландия за селското стопанство, на Азия за облеклото, на Северна Африка и Карибите за туризма цените на труда и доходите в Южна Европа са обречени да останат ниски. „Другият тип страни" от Северна Европа се специализират в инвестиционен тип стоки и услуги, които се базират на уникално ноу-хау и позволяват получаването на много висока добавена стойност: машини, технологии, финансо ви услуги. Именно поради този характер на предлагането и цената на труда там е висока.
Когато икономики с толкова различна структура се сложат под един паричен покрив, може да се случат всякакви неща: всичко зависи от правилата на издаване на общата валута. Това, което наблюдаваме дотук, противоречи на първоначалните прогнози за конвергенция, тоест за изравняване на доходите на различните членки. Вместо това се установява равновесие на различията: между страни с високи доходи и страни с ниски доходи, между кредитори и длъжници, между водещи и зависими, между лъвове и прасета. Този ефект се проявява само когато страните използват общ паричен мащаб и бързо би изчезнал или поне би се смекчил, ако всяка страна води независима парична политика.Сред публиката се насажда убеждението, че националните правителства, които имат достъп до печатарската преса, незабавно ще монетизират дълга си и ще се разрази хиперинфлация - и това е достатъчна причина страните да прегърнат еврото. Всъщност при наличие на собствена валута институционалните разходи: тези, които нарекохме „разходи за поддържане на държава", може да се контролират по-ефективно. Собствената валута би понижила безработицата и дори само с това националният доход ще нарасне. Нещо повече - Общият пазар и общата валута не правят Европа по-хомогенна, а насърчават неравенството между страните, тъй като отнемат на по-слабите страни паричния и митническия лост за предпазване.
Без съмнение за икономиката, за търговията, за заетостта - за хората в Европа е за предпочитане да има обща валута. Но това не е валутата, която не държи сметка за конкретните парични нужди на отделните страни, а и за мястото на европейските производители и износители в света. В еврозоната има куп правила, подходящи за един идеален свят, с които правила северните страни по принцип се справят - но само в сегашната добра за тях конюнктура, която впрочем се дължи и на глобалния резервен характер на тяхната валута. Тези правила обременяват страните с по-ниска цена на труда. Достатъчно е да вземем за пример Третия либерализационен пакет в енергетиката, който попречи на страните от Южна Европа да се възползват от евтин енергиен ресурс от Русия, макар същото да направи десет години по-рано Северна Европа.Има ли изход от тази дивергенция? В кратка статия през 2011 г. предположих, че еврото в дългосрочен план може би ще премине през формата на четири или пет взаимосвързани валутни блока, всеки от които със собствена централна банка, регулираща както инфлацията, така и държавния дълг на членките си. ЕЦБ във Франкфурт може да изпълнява ролята на клирингова институция, която ще посредничи на тези регионални централни банки. Те ще трябва да работят десетилетия в общ интерес, за да се постигне хомогенност на паричния съюз - когато ще дойде времето на общите, единствени, истински европейски пари.Междувременно страните от Европа трябва да изравнят данъчната си политика и трудовото си законодателство. В противен случай паричният съюз е илюзорен. Еврото е незавършено, защото предполага доминиращия характер на паричните над структурните интереси. Или, с други думи, защото изпълнява желанията на финансовия капиталист и си затваря ушите и очите за нуждите на обикновения бизнесмен и работник. В сегашния си вид еврото е олицетворение на идеята за икономика, свободна от човека. Затова е на път да се превърне в доказателство за провала на монетаристите, считащи, че ниската инфлация е най-важно изискване и достатъчен критерий за управлението на стотици милиони човешки съдби.

Димитър Събев
„Тема"