Навършват се 17 години, откакто Великобритания върна Хонконг на Китай. И новите властиници в Пекин следва много внимателно да проследят как гражданите на Хонконг отбелязват годишнината. На болшинството от тях не им е до празнуване. Затова пък стотици хиляди хора излязоха по улиците на Хонконг да протестират срещу политиката на Пекин. Хората са вбесени не толкова от непреодолимите проблеми с властта в Пекин, колкото от бездушното отношение на китайското ръководство към "специалния административен район".
При това обединението с Хонконг беше успех, в който преди 17 години почти никой на Запад не вярваше. Още преди връщането на Хонконг много от богатите му жители избягаха в чужбина. Те се опасяваха, че страната ще рухне икономически. Страховете обаче се оказаха безпочвени. Със своята отворена данъчна система и с утвърдените клъстери на банки, икономически експерти и юристи, Хонконг си остана център за услуги на Китай. И което беше още по-важно: Китай спази обещанието си и остави почти без промяна местните закони, собствената валута, а и свободата на мненията в Хонконг. Обявената цел беше: една държава, две системи.
Едно обещание обаче остана неизпълнено. При предаването на Хонконг на Китай беше договорено, че от 2017 година гражданите ще получат правото свободно да избират местното си правителство. Дори и под британско владичество, това не беше възможно. Колкото повече наближава заветната дата, толкова по-нервни стават и двете страни. Защото представата на Пекин за свободни избори явно е доста по-различна от тази на демократичното движение в Хонконг. Китайската комунистическа партия предлага хонконгските граждани скоро да могат да избират, но само измежду четирима предварително подбрани от Пекин кандидати.
Дори и в новата "Бяла книга" за Хонконг, която издаде китайското правителство през юни, няма и намек, че Пекин смята да промени курса си. Тъкмо напротив. Документът още повече нажежава обстановката. Високата степен на автономия все пак е ограничена до ниво автономия, която се гарантира от централното правителство, се казва там изненадващо снизходително.
На това гражданите на Хонконг отговориха с референдум за повече демокрация. До неделя (29.6.) в референдума бяха участвали 800 000 от общо седемте милиона хонконгски граждани, или близо 20 процента от избирателите. Това е изненадващо активно участие, но все пак в него се включиха по-малко от половината от имащите право на глас. Ако ще се действа демократично, нека да е наистина демократично - такъв би трябвало да е девизът. Затова решаващият въпрос гласи: Дали на официален референдум мнозинството от избирателите би гласувало за повече демокрация? Или избирателите ще се побоят да дадат отпор на Пекин, за да не застрашат своите бизнес интереси? Всичко това не се знае. В каква посока ще поемат хонконгските гражадани, зависи преди всичко от тънкия усет на Пекин.
Във всеки случай не беше много умен ход да се обяви организираният от хонконгските граждани референдум за незаконен и то още преди публикуването на резултатите. А това, че държавният вестник "Global Times" го нарече "незаконен фарс" също не издава особено модерно мислене. В Пекин разсъждават най-вече по въпроса как би се отразил на Китай стремежът на Хонконг към повече демокрация.
Малко вероятно е властта на партията да се разклати в цялата страна само защото хонконгските граждани сами избират свой административан управител. Защото всеки, макар и свободно избран, политик в Хонконг знае колко силно зависи "специалният административен район" от Китай. Пекин е в състояние много силно да ограничи броя на хонконгските входни визи за хората от континентален Китай и същевременно да увеличи пречките пред хонконгските граждани за влизане в Китай - и всичко това без изобщо да докосва хонконгския суверенитет.
Заради всичко това Пекин всъщност не би трябвало да гледа толкова тревожно на случващото се в Хонконг. Всяко дете в Китай още в средното училище учи за "една държава, две системи". Хората в континентален Китай знаят, че в Хонконг няма цензура над медиите и че правната система е по-различна от тяхната.
Въпреки това засега не се чуват масови искания: "И ние искаме същото!" Те няма да прозвучат дори и Хонконг да получи допълнителна привилегия - възможността да провежда свободни избори. В този смисъл Хонконг би трябвало да си остане това, което реформаторът Дън Сяопин наричаше "прогресивен център за разработване на нови развития за Китай и модел за развитие на Тайван".
Защото за първи път от десетилетия насам, сега се виждат белези на известно сближаване между двете китайски държави. Миналата седмица китайският министър по въпросите на Тайван посети острова. Това бе и най-високото посещение на политик от Китай от 1949 година насам. Тайван, който междувременно има що-годе функционираща демокрация и продължава да се нарича Република Китай, все още не е признат от континентален Китай като суверенна държава. Добра новина е, че политици от двете враждуващи страни търсят по-тесни контакти. Това е и ясна индикация, че в бъдеще двете китайски държави ще се сближават все повече. Може само да се съжалява, че с несъответното си поведение към Хонконг Пекин налива вода и в мелниците на тайванската опозиция.
По "Дойче веле"