Министър-председателят на Турция Реджеп Тайип Ердоган бе в Брюксел миналата седмица, за да се опита да оправи отношенията с Европа, но първото място за търсене на решение е в самия него. Някога приветстван като лидер на образцова мюсюлманска демокрация, той създаде политическо бедствие в родината си, превръщайки Турция в авторитарна държава, което поставя в опасност не само нея, но и съюзниците й в НАТО, в това число Съединените щати.
Вълненията напоследък имат своите корени в политическата война между Партията на справедливостта и развитието на Ердоган и някога близките му съюзници, последователи на Фетхулах Гюлен, умерен ислямски проповедник, живеещ в Пенсилвания.
Напрежението нарасна в началото на миналия месец заради твърдения за корупция, довели до оставката на четирима министри и до опасносттта от въвличане на семейството на Ердоган. Министър-председателят нарече тези твърдения опит за държавен преврат, приписвайки го на "тайна организация", съществуваща в рамките на съдебната система и полицията, ръководена от движението на Гюлен и обслужваща "чужди сили" като Съединените щати и Израел.
От тогава правителството направи чистка на стотици полицейски служители и прокурори и се опита да затвърди контрола си над съдебната система. Бяха изготвени и проектозакони, разширяващи правомощията на правителството при назначаване на съдии и прокурори, което още повече подкопа независимостта на правосъдието и ограничи правата на журналистите. През цялото време Ердоган бълваше безконечни конспиративни теории и подстрекателска реторика, дори намеквайки за американско предателство и предлагайки експулсирането на американския посланик.
Корупционните сведения и реакцията на Ердоган вероятно са политически мотивирани. Има важни местни избори през март. Но Ердоган трябваше да настоява за честност и прозрачност, а не да се опитва да обърква фактите. Неговата безмилостност и опитът му да смаже съпротивата не са нови, както се видя при потушаването на протестите миналия юни. Подобни действия погазват демократичните реформи, изисквани от Европейския съюз заради желанието на Турция за членство, което е възможно да е изложено на риск повече от всякога, и са все повече в противоречие с основните правила за членките на НАТО.
Външният министър на Германия Франк-Валтер Щайнмайер бе прав, когато каза в Брюксел, че Европа трябва да поиска от Турция да се върне към върховенството на закона. Администрацията на Обама също трябва да изпрати ясно послание относно разрушителния курс, който Едроган пое. Дали Турция ще пази трудно спечелената си демокрация, която допринесе за забележителния й икономически растеж, или ще се обърне към авторитаризма, е от съществено значение за регионалната стабилност, за съюзниците й в НАТО и за турците.
ПО БТА
