Проф. Румен Вълчев Учителската стачка е най-големият социален факт през новото хилядолетие. Това не е имитираният бунт от периода на прехода, когато всичко бе лесно и безопасно. Колкото и да обръщаме фактите, те са еднозначни. Най-голямата професионална група въстана. Въпреки синдикати, институции, собствената си неорганизираност и страхове. Въпреки чисто човешките етични ограничения, които си поставя учителят. Учителите са потискана група. Без ясен статут, права и отговорности, без ясна професионална цел, без нормална система и условия, в които да работят, без добро представителство на социалната сцена. Без ясна социална поръчка. Без обществен договор. Техните искания, колкото и скромни и често недотам духовни, винаги са били гледани с насмешка. А ако съдим по писанията на хора, които оформят общественото мнение - и с презрение. Те бяха принуждавани да обучават, да възпитават и да манипулират в предишния свят. Днес са оставени на произвола на съдбата. Напразно ще търсите нещо за тях в партийните стратегии и в „програмите за развитие”. Обществото ни (или сборът от хора, живеещи на територията на България) е глухо за каквито и да е други искания освен за пари и удоволствия. Затова до него достига само отгласът на пазарените възнаграждения. Неграмотни са управниците ни, щом не са наясно, че знанието движи съвременното общество. А не собственият интерес или нищожният личен и партиен капацитет. В такова общество стачката на учителите обърква не само немощните държавни мъже, обърква всички. Показва кухостта на нашия преход. Преход без ценности и без солидарност, преход на силата и на безогледния материален успех. Въпросът не е в парите – въпросът е в общество, което не позволява да се говори за нищо друго, защото имането е всичко в неговия дневен ред. Въпреки това се стараят да ни представят сблъсъка като търсене на компромис в левове и с лъжливата вяра, че такъв компромис може да бъде намерен. А рискът за тези хора е огромен. Рискът да загубят, да бъдат смазани от официално и обществено презрение, да загубят мястото си. Но за пръв път от шест-седем десетилетия в тази стачка учителят става значим. Съдбата му и условията на осъществяване стават предмет на разговори, на внимание и на обсъждане и размисъл, превръща се във фигура с власт, която може да наруши „европейското“ ни добруване. Фигура непредвидима и опасна, защото не е ясно как и докъде може да стигне тази власт. Затова е необходимо незабавно да започнат реформи. Видяхме, че за две десетилетия дузина министерства от всякакъв цвят бяха безпомощни да променят развитието на образованието. Следователно някой друг трябва да поеме нещата в ръцете си. Учителите ще излъчат своите лидери, а обществото може все още да има сили да събере и малкото потенциал, за да се стигне до народен събор (сбор, конгрес, събрание, както искате...). Той да определи насоките за реформиране на системата . Ние не сме истинска демокрация. Забравяме или не знаем, че при това обществено устройство властта ни принадлежи. Когато управляващите злоупотребяват или не могат да я упражняват, тя им бива отнемана. Колкото и да е утопична, това е надеждата за спасение. Утопично е, но сме докарали дотам нещата, че извън тази възможност може само да се уповаваме на Бог, провидението, чудото. Това ще рече, че краят на българското общество е действително на една ръка или на още една стачка разстояние.