Леа Коен Александър Архангелски, главен редактор на всемогъщия в миналото, а днес почти невзрачен московски вестник „Известия”, обяви на всеослушание наскоро: „Русия е вече авторитарна държава!” Това се случи в Женева, място, където хората отдавна са установили „откритата” от господин редактора истина. Там, където няма опасност да го чуят недискретните уши на ФСБ, както за приличие днес се нарича бившият КГБ. Това се случи на кръгла маса на традиционните „Международни срещи на Женева”, организирани от известния преводач на руска литература професор Жорж Нива. Участниците, между които бившият полски министър Борислав Геремек и китайският дисидент Ванг Хюи, са между последните, които трябва да бъдат убеждавани в опасностите от „авторитарната държава”. Защото тя постепенно се превърна в модел на напусналата в бурен хаос тоталитарния си режим Русия. В няколко интервюта, дадени на централни швейцарски вестници и на радио Сюиз Романд, Александър Архангелски все пак повдигна завесата на информационното затъмнение. Както и другояче да го наречем съобразно политическата конюнктура, то бе спуснато върху практиката и медийната политика на съвременна Русия от режима „Путин”. С потискаща откровеност той разкри трите „демократични” избора пред руските журналисти. Единият е да сътрудничат по безкритичен начин на властта и на режима. Другият - да приемат да им се плаща срещу ангажимента да не пишат (според твърденията на самия главен редактор на „Известия” той спадал към тази категория). Третият, да продължават безсмислено (прилагателното е на Архангелски) да упорстват с риск да споделят съдбата на Анна Политковская. Показателен беше анализът, направен от Архангелски на случая „Политковская”. Той потвърди тезата на самия Путин, че убитата журналистка не е имала никакво влияние в собствената си страна (поради простото обстоятелство, че не е била печатана, бихме добавили ние). Убийството й представлявало интерес само за правозащитните организации (естествено, с пропагандна цел). Най-вероятно било организирано от противници на режима с цел неговото компрометиране. Такава е и тезата на самия руски президент, който твърди, че известни среди му пречат за отварянето към Запада. Архангелски все пак се оплака, че „инцидентът” с Политковская е подплашил някои по-страхливи нейни колеги. В резултат на това трима (от общо сто) журналисти от неговия вестник са напуснали професията и са предпочели бизнеса. Авторитаризмът – по-малкото зло от тоталитаризма? Тези „разкрития” дават повод да поразсъждаваме върху ситуации, които биха могли да се окажат смущаващо сходни на наша родна политическа почва. Пред суровите изпитания на тоталитаризма авторитаризмът изглежда в очите на обществото не само като „по-малкото зло” , но и е негласно одобряван в някои моменти от някои избирателни групи режим. Това е възможно поради привидно силната му ръка, способна да овладее криминалността, корупцията и други неподатливи на „меките” мерки на демокрацията съвременни пороци. В новата българска история митът за силната личност неведнъж беше възкресяван и точно толкова пъти провалян въпреки очакванията. Поради своята патерналистична нагласа българското общество стана неведнъж негова жертва и в момента се приготвя да положи отново доброволно главата си на олтара му. Така то отдава предпочитания на личности единствено заради пагоните им (в буквалния смисъл) като символ на силната власт. Недоверието на обществото ни в демокрацията го кара да търси опора през последните няколко години в бутафорни символи на властта (корона, скиптър, пагони и т.н.). Те, естествено, са толкова ефикасни, колкото и черешовото топче на дядо Вазов - символ на една революция , без да е истинско оръдие. Виновна ли е демокрацията за това очевидно недоразумение и ако не, каква е причината? Един от възможните отговори е може би в природата на самия авторитарен режим, вече несъмнено установен в Русия, според твърдението на главния редактор на „Известия”, и все още в прикрито намерение на някои особено амбициозни политически партии у нас. Разликата между тоталитаризма и авторитаризма, два родствени по отношение на отдалечеността им от демокрацията режима, може простичко да бъде обяснена по следния начин. Тоталитаризмът представлява тотален контрол. Той започва от политиката и завършва в най-баналните проявления на всекидневния живот. За разлика от него авторитаризмът упражнява този контрол върху три сфери – политика, едър бизнес и медии. Всичко извън тях - култура, развлечения, наука (ако няма пряка връзка с едрия бизнес), образование, дребен бизнес - е извън него. Това в чести случаи означава, че са оставени сами на себе си. Авторитаризмът може да бъде свързан с една личност (случаят с Русия) или с една партия, или партийна система (сетете се сами!). Тази разлика хвърля светлина върху явления, които някои бъркат с демокрацията. Авторитаризмът не се интересува от интелектуалния протест Тоталитаризмът създаде дисидентството и по парадоксален начин придаде значение на интелектуалния протест на дисидентите в Русия, Чехия, Полша (за кратко дори и в България). Такава опасност при авторитаризма не съществува. Той просто не се интересува от интелектуалния протест. Ако случайно го има, звучи или неадекватно, или в стила на добре известната българска поговорка „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?” В този смисъл авторитаризмът е дори по-опасен от тоталитаризма по две причини. Първата е, че в самата си природа не дава никакъв шанс за морален коректив. На такъв коректив сме непрекъснато свидетели във всяка нормално функционираща демокрация като САЩ. Там критиките срещу Буш го предизвикват да отговаря дори на Майкъл Мур. Във Франция сме свидетели на непрекъснат, дори нескончаем диалог на президент и министър-председател с техни интелектуални опоненти. Това става навсякъде другаде в нормалните демократични страни. Втората причина е в това, че, подобно на споделената от Архангелски схема, авторитаризмът дава следното право на „избор”: или да се служи откровено на режима и неговите представители, или да НЕ се пише срещу заплащане (най-често то се осъществява под формата на облаги от всякакъв характер.) Случаи като с Политковская слава Богу в България няма, тъй като разчистването на сметки става на по-ефикасни терени. Но, както е известно от правото, причините не оправдават следствието. На простичък език това означава само едно. Авторитаризмът, който витае в главите на доста настоящи и бъдещи управници, не е демокрация, нито нейна алтернатива. Дори обикновените граждани да могат да отидат на евтина почивка в Кушадъсъ, да управляват малко магазинче или да издадат книга с държавна, обществена или медийна субсидия. Последиците от авторитаризма са най-пагубни за интелектуалния елит. Ако той имаше шансове за оцеляване дори при тоталитаризма, авторитарната държава го обрича на постепенно обезличаване. Защото тя просто няма нужда от него. И ако в някакъв момент й се наложи на витрината на международните отношения да бъде показан културен деец, нека българските творци не се сърдят, че тя няма да се сети за тях. За тази цел на разположение винаги може да бъде Силви Вартан.