Появата на все по-нови разделителни линии сред европейците накара италианския философ Джорджо Агамбен да предложи създаването на нова Латинска империя, която да даде отпор на тевтонските хегемониални амбиции и на олицетворявания от германците икономически и обществен модел. Това се вписва в контекста на някои популярни европейски клишета и представи: от едната страна са германците или шведите - винаги точни, отговорни и ефикасни, но пък студенокръвни и слепи за радостите на живота. От другата страна са италианците или испанците - хаотични, неблагонадеждни и корумпирани, но в същото време изобретателни, темпераментни и изцяло обърнати към радостите, които им поднася животът. Историята на противопоставянето между Севера и Юга датира още от времето на Просвещението, твърдят Мартин Баумайстер, директор на Германския исторически институт в Рим и Роберто Сала, преподавател по история в Базелския университет . Те припомнят, че много френски, британски и германски интелектуалци открай време смятат Южна Европа за изостанало и нецивилизовано място, което има предимството на красивата и девствена природа. Превръщането на Юга в екзотика е следствие от разместването на властовите центрове на Стария континент.
Дълго време Италия и Испания имат водещи позиции в Европа, които постепенно преотстъпват на Франция, Великобритания, Холандия и германските държави. Този процес се ускорява допълнително от индустриализацията. Следвоенна Европа е разделена не само на капиталистически и социалистически лагер. Съществени различия се наблюдават и между отделните страни в Западна Европа: в континенталната ѝ част, както и във Великобритания и Скандинавия, където има стабилни демокрации, се стига до бум на промишленото производство. Този икономически бум подобрява стандарта на живот на огромни части от населението и създава оптимизъм за бъдещето.
Страни като Испания и Португалия, както и Гърция след преврата от 1967 година, се управляват от авторитарни режими и остават почти незасегнати от бурното икономическо развитие на Стария континент. Така в тях се налагат социално-икономически структури, характерни за типичните аграрни общества. Италия е някъде по средата - тя също има своя икономически бум, но хроничната изостаналост на много от районите й дърпа страната назад. Тези диспропорции обаче в миналото не са пораждали такъв оживен дебат, на какъвто сме свидетели днес. Защото логиката на Студената война е изисквала вътрешните различия да бъдат загърбени, а по-изостаналите в политическо и икономическо отношение страни да бъдат приобщени към Запада. Тази "тиха интеграция" на Южна Европа се ускорява от приемането на редица южноевропейски страни в Европейската икономическа общност, след като в тях са паднали диктатурите: Гърция - през 1981-ва, а Испания и Португалия - през 1986 година. Членството им в новата икономическа общност, а впоследствие и в Европейския съюз, помогнаха за модернизирането на тези страни, както и на Италия. Икономическият бум в тях помогна на населението да се замогне и да заживее по-добре. В тези страни почти изчезна масовата бедност от следвоенните години, до голяма степен беше наваксано изоставането им спрямо по-напредналите западноевропейски държави.
Точно там обаче са заложени основните причини за сегашната криза в южноевропейските страни, твърдят двамата изследователи. Икономическият ръст в Южна Европа не беше придружен от разширяване на промишленото производство, а доведе до развитие на сектора на услугите, т.е. икономиките им започнаха усилено да произвеждат предимно нематериални стоки. Сегашните трудности на Италия, Испания, Португалия, Гърция и Кипър, но така също и на Ирландия, която също заложи на услугите, са преди всичко криза на европейския модел. Защото дълго време се смяташе, че Старият континент е в състояние да се развива като "фабрика за иновации" и център на услугите, а необходимите му стоки следва да си внася от трети страни.
Когато Джорджо Агамбен говори за нуждата от една нова Латинска империя, или когато други ни уверяват, че Европа е разделена на протестантски Север и католически Юг, изричат стереотипи, които предлагат лесни отговори на трудните въпроси и които обикновено отклоняват вниманието ни от истинските проблеми. В този смисъл стереотипите са техника срещу намирането на същинските решения, пишат още двамата историци.
По „Дойче веле“