Четири години след началото на Голямата рецесия все по-възможен изглежда втори и вероятно по-сериозен световен спад. Ако това се случи, правителствата няма да могат да се оправдаят, че са били изненадани. А то би се случило, защото правителствата са вцепенени пред лицето на заплахите, които осъзнават добре и могат да избегнат. Трудно е да се каже дали политическата парализа е по-тежка в Европа или в САЩ. Ще бъда по-критичен към Европа, където провалът на лидерите е по-всеобхватен и продължителен, пише Клайв Крук. Но пък трудностите в САЩ могат да се преодолеят по-лесно, така че пренебрегването им е признак на още по-голяма некомпетентност. Американските политици, заети с предизборните си кампании, заявиха, че ще се заемат отново с проблемите на американците едва след изборите. Това е безочливо.
От месеци, а може би и от години е ясно, че Европейският съюз се нуждае от колективни парични стимули и някои мерки за превръщане на дълга във взаимен, за да се стабилизират европейските икономики. Може би ще си помислите, че това не би представлявало проблем за обединението от нации, сключили договор за „все по-тесен съюз“. Но опитите за избягване на тези мерки доведоха до ужасяващи рецесии в няколко държави от ЕС и задълбочиха кризата на доверието, която достигна до момент, в който може да унищожи целия проект за еврото. Европейската централна банка проявяваше гъвкавост по отношение на ликвидността, която предоставяше на банките в еврозоната, но що се отнася до лихвените проценти, тя продължава да се тревожи повече за далечната заплаха от инфлация и тайни разпоредби на конституцията вместо за сриващия се БВП и безработицата. А по отношение на превръщането на дълга във взаимен ЕС все още не е направил нищо до този момент. Германия и други държави се противопоставиха на важната мярка за издаване на взаимно обезпечени еврооблигации.
Единственият лъч надежда идва от германски план, който ще позволи на правителствата да емитират ограничено количество взаимно обезпечен дълг за ограничен период от време. Това не е кой знае колко хубаво и не може да се изпълни бързо. Германският канцлер Ангела Меркел не подкрепя предложението, но поне спря да заявява, че то никога няма да се реализира. Именно на това се дължи цялото това въодушевление. Предложен за първи път през ноември, така нареченият Европейски пакт за изплащане на дълговете ще обедини във взаимно обезпечен фонд дълговете на всички държави - членки на еврозоната, надхвърлящи 60% от брутния вътрешен продукт. Държавите ще обещаят да не увеличават оставащия си държавен дълг над тавана от 60%. Достъпът до фонда за изплащане на дълговете ще позволи на Испания и другите финансово затруднени кредитори да рефинансират огромните си заеми при по-ниски лихвени проценти и ще разсее страха от фалит. Силните кредитори като Германия също ще обединят част от дълга си съгласно същите правила. Те ще трябва да плащат малко повече, отколкото би им струвало, ако се рефинансират едностранно. Именно това е елементът на субсидиране, който Меркел досега изключваше. Единствената положителна страна на новия план е, че той подсказва, че Меркел може би в крайна сметка ще приеме немислимото и действително ще направи нещо. По стандартите на ЕС това е истински напредък.
Ако приемем, че САЩ бяха по-гъвкави в разрешаването на кризата си, то заслугата е най-вече на Федералния резерв. Вярно е, че свободата на действие, която централната банка има по време на криза, е конституционна аномалия. Огромните програми за количествено облекчаване на Фед включват както фискална, така и парична политика и следователно може да се твърди, че са точно от ресора на Конгреса. За щастие тази интерпретация не е, поне засега, налагана. Откакто фискалният стимул бе приет през 2009 г., Вашингтон е малко или много парализиран. Фед се възползва от свобода, с която европейските централни банки смятат, че не разполагат, и е единствената част от американското правителство, която прилага разбираема икономическа политика.
Нуждите на американската икономика са точно толкова очевидни и изпълними, колкото тези на Европа. Що се отнася до фискалната политика, рецептата си остава непроменена. Конгресът трябва да съчетае бюджетно облекчаване в краткосрочен план с достоверно обещание за намаляване на дълга в дългосрочен план. Едното не е от полза без другото. Планът за това е описан в бюджета на Симпсън-Боулс. Удивително е, или поне трябва да бъде, че никой във Вашингтон, нито президентът от демократите Барак Обама, нито кандидатът на републиканците Мит Ромни, а и никой кандидат или член на Конгреса не мисли, че този или някой друг подробен план за действие си струва да бъде обсъден.
По-отчайващото е, че страната, изглежда, не възразява. Може би защото тези избори засягат по-важни въпроси. Бъдещето на капитализма и ролята на държавата. Свободата, конституцията, социалната солидарност и американската изключителност. Политици и активисти имат за цел да продължат да спорят по тези въпроси до ноември. Тогава те ще установят, че нищо не е решено, и така ще продължат да спорят, за да ги разрешат веднъж завинаги по време на някоя бъдеща предизборна кампания. Избирателите не трябва да очакват невъзможното. В Европа нищо не може да бъде направено, докато германските лидери не определят значението на „политически съюз без фискален съюз“. Що се отнася до САЩ, между настоящата и следващата криза в програмата няма време за разрешаване на икономическите проблеми.

По „Блумбърг“