Каква би трябвало да е дългосрочната визия за еврозоната? Стандартният отговор е: пълен фискален, банков и политически съюз, пише Хуго Диксън. Много политици от обединението го подкрепят. Също и мнозина извън нея като британския премиер Дейвид Камерън, който миналата седмица призова еврозоната „да се помири или да се разделя“. Кризата разкри, че настоящата система не работи, но впускането към Съединени щати на Европа би било лошо политическо и икономическо решение. По-привлекателна алтернатива е поддържането на максимално ниво на национален суверенитет в съгласие с единната валута. Това е възможно, стига да има ликвидна поддръжка за платежоспособните правителства и банки, преструктуриране на дълга за неплатежоспособните и гъвкавост за всички.

Радикални настроения

Любителите на пълната интеграция казват, че съюзът не само ще предотврати бъдещи кризи, но ще помогне за преодоляването на сегашната. Ключовите предложения са правителствата да гарантират взаимно задълженията си с т. нар. еврооблигации и да бъдат готови да спасяват взаимно банките си. Цената на помощта ще е силна централизирана дисциплина, а европейските нации далеч не са готови за подобни стъпки. Антиевропейските настроения се увеличават, съдейки по позициите в социологическите проучвания на лидери като Марин льо Пен от френската крайна десница и Бепе Грило от италианското опозиционно движение "Пет звезди". Радикалните настроения бяха засилени миналия декември, когато Германия прокара договор за фискална дисциплина. Опит от страна на елита в региона за засилване на темпа на интеграция с още по-амбициозни планове би могъл лесно да предизвика отпор от избирателите, особено в Северна Европа. Потенциалният им страх е, че от тях ще бъде изискано да финансират до безкрайност безпомощните страни от южната част на континента. Прибързаната интеграция може дори да не помогне в сегашната криза, ако не бъде одобрена от инвеститорите. Те могат да се усъмнят в кредитоспособността на Германия, ако от страната се изиска да поеме дълговете на региона.
От друга страна, принципът на „заместването“ (уточнението в Маастрихтския договор, че решенията трябва да бъдат вземани на възможно най-ниското управленско ниво, което компетентно да се справи с тях) има политически и икономически предимства. Разбира се, дори застъпници за политическия съюз, като германския финансов министър Волфганг Шойбле, се придържат към този принцип. Въпросът е да бъдат намерени минималните условия за устойчивостта на единната валута. По всяка вероятност те са три. Първото е, че неплатежоспособните правителства и банки трябва да преструктурират дълговете си. Една от основните причини на държавите и кредиторите да бъде позволено да стигнат такова ниво на задлъжнялост по време на бума бе общоприетото мнение, че не биха могли да фалират. Задоволството пося семената на кризата.
Ключова грешка в борбата с кризата е, че гръцките дългове не бяха преструктурирани веднага щом станаха непоносими. Ако това бе направено, кредиторите в частния сектор щяха да поемат удара. Вместо това Атина бе финансирана и в резултат 74% от неизплатения дълг за 264 млрд. евро сега се държи от правителства и МВФ, по данни на UBS. Това означава, че данъкоплатците ще поемат тежестта, когато Гърция изпадне в неплатежоспособност. Разбира се, ако гръцкият дълг бе преструктуриран по-рано, банките в останалата част от еврозоната щяха да имат големи празнини в балансите си. Някои щяха да се нуждаят от правителствено финансиране. Но това щеше да е по-добрият вариант в сравнение със сегашната омаломощаваща, протяжна дългова криза.
Освен това, в бъдеще неликвидните банки също не трябва да получават спасително финансиране. От кредиторите трябва да се изиска да поемат загубите, преди данъкоплатците да трябва да отпускат кеш. Неуспехът в това начинание обяснява защо правителството на Ирландия, преди това финансово стабилно, бе засегнато от безразсъдството на финансовите си институции.
Второто минимално условие за процъфтяването на паричния съюз следва първото: трябва да има ликвидни инжекции за банките и правителствата, които са платежоспособни. За банките обичайният източник е ЕЦБ. Изискването е кредиторите да са адекватно капитализирани. Отново и отново по време на кризата правителствата от еврозоната пренебрегваха този въпрос. Едва този месец Франция и Германия успяха да разводнят глобалните капиталови правила от „Базел ІІІ“ в европейското им приложение, докато Испания наложи друго нерешително преструктуриране на банковия сектор. Ако лидерите от еврозоната искат успешно валутно обединение, това безумие трябва да спре.

По-голяма гъвкавост

Правителствата ще получават финансиране от Европейския механизъм за стабилност, когато започне да функционира като спасителен фонд на еврозоната. За да си върши работата добре, на него ще са му нужни допълни фондове, тъй като той не е достатъчно голям, за да помогне както на Испания, така и на Италия. Един вариант е да му се позволи да заема от ЕЦБ. И отново изискването е платежоспособност. Неплатежоспособните правителства ще получат достъп само ако преструктурират дълговете си. А неликвидните и неплатежоспособни ще трябва да съставят правдоподобни дългосрочни планове за съкращаване на дълговете си. Италия, чийто дълг е над 120% от БВП, но притежава огромно частно богатство и държавни активи, може един ден да попадне в последната категория. В замяна на ликвидността тя може да трябва да се съгласи на дългогодишна програма за приватизиране на недвижимите й имоти и облагане на богатството.
Последното минимално условие за успешен паричен съюз е по-голяма гъвкавост, особено на пазарите на труда. Това е ключът към възстановяването на конкурентоспособността в Южна Европа и предпазването на еврозоната от бъдещи удари. Ако еврозоната може да изпълни тези три неща – да преструктурира дълговете на неплатежоспособните институции, да осигури ликвидност за платежоспособните и да подобри гъвкавостта навсякъде – нациите ще успеят да запазят както еврозоната, така и суверенитета си. Тази визия е за предпочитане както пред европейската супердържава, така и пред хаоса на разпада.