Под влияние на финансовата криза европейските лидери започнаха да поставят под съмнение социалния модел на Стария континент, а президентът на Европейската централна банка Марио Драги дори го обяви за изчерпан. Чиста пародия. Въпреки че кризата е най-вече финансова, правителствата не критикуват лошите практики, които доведоха до проблема. Вместо това принуждават обикновените хора да поемат тежестта и атакуват социалната система, която ги подкрепя. Вземете за пример Гърция. Страната беше притисната да приеме безпрецедентно строг план за икономии, основан на крайно болезнено орязване на публичните разходи, заплатите, пенсиите и социалните системи. Това причини икономическа, социална и политическа криза в страната, която ще продължи дълги години.

Самоубийствени идеи

Тези политики са инициирани не от гърците, а от административното ръководство на Европейския съюз (ЕС) в Брюксел, от чиновниците в Европейската централна банка във Франкфурт и правителството в Лондон, което продължава да блокира предложените мерки за спонсориране на възстановяването, като единния данък върху финансовите транзакции. Тези идеи бяха формулирани по модел на програмите за бюджетни ограничения, наложени на страните от Латинска Америка през 70-те и 80-те, и са самоубийствени. Работническите обединения в Европейската конфедерация на профсъюзите са точно на противоположните позиции. Те вярват, че бюджетните ограничения тласкат Европа (и много индустриализирани страни извън региона) към рецесия, безработица и бедност. Демокрацията, както политическа, така и социална, трябва да бъде възстановена.
Като начало е добре да преосмислим концепцията на ЕС, който се е превърнал в един огромен пазар, без грижа за социалната или фискалната хармонизация. В резултат европейските граждани влязоха в конкуренция, както става видно от дебата за растежа на Германия за сметка на партньорите й. Всички граждани на ЕС трябва да бъдат облагодетелствани от богатството, генерирано благодарение на единния пазар. Но най-вече то трябва да вдигне стандарта на живот. Ефектът обаче е точно обратният. И докато правителствата се състезават в привличането на компании, като им предлагат по-ниски корпоративни данъци и осигуровки, социалните системи и публичните финанси, а следователно работниците и пенсионерите, обедняват.
Растежът и заетостта трябва да бъдат поставени пред удовлетворяването на пазарите. Нуждаем се от нова икономическа, социална и парична политика. Трябва да преминем към преразпределение на богатствата, което да постави приходите, придобити с труд, пред капитала; заплатите и производствените инвестиции пред финансовите вложения и дивидентите. И вместо да намаляваме покупателната способност на работниците и пенсионерите, като свиваме пенсиите и системите за социално подпомагане, трябва да ги поощрим като метод за подкрепа на вътрешния растеж, който е до голяма степен независим от външните пазари. Имаме нужда от проактивна политика на заетост, която да насърчи инфраструктурните проекти и закони, които да откажат компаниите от съкращаването на персонал, когато печалбите са високи. Всичко това е от особена важност за младите. Безработицата при хора под 25-годишна възраст сега е 23% във Франция, повече от 30% в Гърция и 50% в Испания.
Аргументът, толкова често излаган в оправдание на намаляването на разходите за труд – с цел поддържане конкурентоспособността на компаниите – не издържа на по-подробно изследване. Това, което спъва бизнеса в Европа днес, е липсата на качество и иновации. Да се опитваме да се конкурираме с китайските бизнеси чрез намаляване на разходите за труд, е измамна илюзия. Това ще спомогне само за натрупването на краткосрочни корпоративни печалби в ущърб на служителите. По-голямата част от приходите на компаниите трябва да бъдат използвани за повишаване на заплатите (както и на социалните осигуровки) и за финансиране на обучение, проучвания и развитие. Това ще помогне на бизнеса да направи нововъведения и да засили позициите си на пазара. Но най-вече имаме нужда от поддържане на заетостта в комуналните услуги, от чието качество ще се възползват както фирмите, така и хората. Съкращаването на публичните разноски може да бъде направено само за сметка на това, което поддържа растежа на големите индустриализирани икономики: отлично образование, ефективна здравна система и качествени обществени услуги. Ако подкопаем тези здрави основи, значи не сме разбрали предизвикателствата, пред които сме изправени днес.

Милостта на пазарите

Системите за социална сигурност, основани на солидарността между поколенията, между мъжете и жените и богатите и бедните, трябва да оцелеят в сегашната си форма. Да ги нападаме, означава да хвърлим на милостта на пазарите способността си да поддържаме здравето си, да гарантираме пенсиите си и да отглеждаме децата си в добри условия. Това неминуемо води до сигурност на две нива и отслабва най-бедните. Социалната демокрация трябва да намери или да преоткрие своето място. В Гърция днес, както и в други финансово затруднени икономики, профсъюзите и социалният диалог са презирани, което създава източник на дълбока нестабилност в бъдеще. Международните и европейските стандарти за правата на служителите като тези, определени от конвенциите на Международната организация на труда или от европейската Харта за фундаменталните права, твърде често се пренебрегват или трябва да се прилагат по-съвестно. Социалният дъмпинг, който започна през последните години, най-вече в резултат на решенията на Европейския съд, трябва да се отмени чрез политически решения. Без значение какво казват икономическите либерали, ЕС не може да се основава на социален дъмпинг и конкуренция между народите в едно общо икономическо пространство. Лидерите на европейските десни партии отказват да поставят под въпрос икономическия модел, който подкрепят от десетилетия. Финансовата криза показа, че този модел, основан на дерегулации, приватизации и отслабване на ролята на държавата, е изчерпан, а може би дори и фалирал. Или поради грешка, или поради идеологическо инатене настоящите лидери налагат най-тежкия товар на реформата върху тези, които са най-слабо защитени. Ако европейските правителства продължат по този път, те рискуват да тласнат страните си към нови кризи и да заздравят позициите на национализма и ксенофобията, които вече стават прекалено очевидни.