В много отношения Европа изглежда в по-добро състояние отпреди само месец-два, пише Харалд Улиг. Европейската централна банка (ЕЦБ) отпуска на банките почти неограничени количества пари, за да купуват облигации на правителствата си. Доходността по италианските облигации се понижи.
Тази кратка отсрочка е идеална възможност да се разгледат някои вредни и широко разпространени митове, появили се с кризата.
Мит №1: Италианският лихвен товар бе непосилна задача. Да направим някои изчисления. На 25 ноември доходността по 10-годишните италиански облигации беше 7,2%, а в момента е около 5,7%. Представете си, че страната трябва да покрива разликата от 1,5 процентни пункта при емитирането на дълг под половината от размера на брутния вътрешен продукт (БВП) през следващите две години. Това плащане ще е допълнително лихвено бреме от по-малко от 1% от БВП в страна, в която държавният сектор заема половината от икономиката.
През декември Банката за международни разплащания направи по-подробни изчисления от моите и стигна до заключението, че лихвеният товар ще възлезе на около 2% от БВП, което е под 5% от общите държавни разходи.

Уплашени пазари

Въпреки това Рим и много анализатори натиснаха бутона за аларма, поискаха Европа да се впусне да спасява страната, а след това разкритикуваха пазарите, че са се уплашили без причина от нивата на италианския дълг. Да се чуди човек кой кого плаши. След като от толкова дребен повод стана истинска драма, не бива да се изненадваме от съмненията на инвеститорите в способността на Италия да изплати дълговете си.
Кризата можеше да се избегне, ако вместо това правителството бе обяснило авторитетно, че може да си позволи допълнителния разход от 1-2% от БВП за обслужването на дълга.
Мит №2: Фискалните икономии означават бедствие, политиките за ръст изискват разходи. Хубаво е, когато правителствата могат да заемат финансов ресурс и да посипват с него гражданите си. Недоволството им, когато щедрият поток секне, обаче не бива да изненадва никого. Възстановяването на баланса изглежда неизбежно, взетото назаем почти винаги трябва да се върне.
Някои хора виждат друга алтернатива. Да си представим какво ще се случи, ако правителството няма достъп до щедри кредити и вместо това трябва да вземе средствата от собствените си данъкоплатци. Ще стимулира ли това ръста? А какво да кажем за старата кейнсианска идея за граждани, които да копаят дупки, и други, които да ги запълват, това не би ли направило чудеса с икономиката?
Хрумването е учудващо добро. Представете си красив остров, чиито обитатели не трябва да се трудят, за да живеят щастливо. Всеки си има ябълково дърво, от което всеки ден по обед пада по една ябълка, достатъчно голяма, за да изхрани собственика си. Единствената задача на човека е да вдигне ябълката и да я изяде. Останалото си време той може да прекара в бездействие на плажа. БВП на глава от населението в такава икономика ще бъде една ябълка на ден.

По една ябълка на ден

Представете си правителство, което решава, че трябва да облага с данъци цялата дневна реколта и после да плаща на отделните граждани по една ябълка за това, че са лежали на плажа. Те и без това щяха да постъпят така, но сега властта ги възнаграждава за „услугата“. БВП става двоен. Услугите, осигурявани от правителството, са оценявани според това, което струват – една ябълка в този пример. Би било лесно да продължим и дори да утроим и умножим по четири първоначалния БВП, образуван от едната ябълка на ден.
Сега си представете, че бъдат наложени строги финансови мерки, да речем, чрез премахване на правителството. Да, БВП ще се срине, ще спадне с 50% в случая. Въпреки това положението на гражданите няма да е по-лошо, те пак ще си получават едната ябълка на ден, точно както преди. Може дори да се подобри, ако кабинетът поиска от тях да извършат някоя тежка задача в замяна на заплатите си, като да седят по цял ден в чиновнически кабинет. Нещо повече, ако наложените на гражданите данъци са върху дохода от събирането на ябълки, тогава високите налози може да ги възпрат да свършат работата.
Не предлагам Гърция, Италия или други страни с големи публични сектори да плащат на служителите за излежаване на плажа или мързелуване в кабинетите. Струва си да попитаме защо държавният дял от икономиката им трябва да е толкова голям и какво ще загубят, ако тези правителства харчеха по-малко. Струва си също да попитаме колко по-динамични ще станат тези икономики, ако тежестта на бъдещите високи данъци се премахне. В Италия правителството на Марио Монти е на път да елиминира много скрити тежести, създадени от правила и ограничения в редица пазари, което само по себе си е добра политика.
Мит №3: Председателят на ЕЦБ Марио Драги изкусно избегна катастрофа в Европа, като осигури евтино кредитиране на банките през декември - ход, който в замяна ги поощри да задържат дълга на правителствата си.
Един елемент от тази операция наистина заслужава награда и това е акцентът върху стабилизирането на финансовата система и сигурността, че кредитните пазари продължават да функционират.
Кредитирането на банките в сравнение с директното изкупуване на правителствените им облигации е по-добрата стратегия на ЕЦБ. Но защо трябва финансовите институции да бъдат насърчавани да използват тези пари за купуване на държавен дълг, когато те могат да го използват за полезни дейности, като отпускане на заеми на продуктивни частни предприятия или на потребители?
Би било по-добре да се осигури евтина ликвидност на банките, което да ги окуражи да се отърват от държавния си дълг. Представете си например, че всички гръцки банки са вложили всичките си пари в дълга на страната си. Това би означавало, че дори и ако правителството не успее да изплати облигациите си, системата няма да бъде засегната и вложителите ще са в безопасност.
Най-голямата опасност се крие в това, че може да настъпят времена, когато италианското правителство няма да е решено, колкото сега, да въведе ред в фискалната си система. Тогава ЕЦБ и следователно останалата част от Европа ще е тази, която ще плати сметката, докато дългът губи стойността си. Това не е сделка, с която европейските държави са се съгласили, и не е част от мандата на ЕЦБ.
Дълговата криза в Европа е преди всичко политически проблем. Италия не би потънала в рецесия, ако беше изискано от нея да плаща няколко процента повече лихва върху дълга си. Ако това беше станало ясно на пазарите още от началото и ако правителството бе приложило надеждна фискална политика, кризата можеше да е приключила.