Все по-динамична и непредвидима става средата за сигурност на фона на финансовата и икономическа криза, която властва в региона. Затова днес повече от всякога трябва да бъдем адаптивни в отговор на новите предизвикателства пред страната. Едното от тях е новата стратегия за сигурност на Съединените американски щати. Аз имах редица срещи с представители на САЩ и като слушах речите на президента Барак Обама, а още повече и на моя колега Леон Панета, си правя един извод – че фокусът на националната сигурност на САЩ се измества на изток - към Тихия океан, към Китай, към т. нар. широк Близък изток.

Префокусирането на американската стратегия закъсня

Префокусирането на американската стратегия обаче закъсня с 4-5 години. Това беше пропуск на страната с най-мощен военен и икономически потенциал.
От друга страна, в речта на президента Обама и в последвалата реч на Леон Панета се подчертава запазването на Европа като стратегически партньор на Съединените американски щати. А какво правим ние в тази среда?
Ние сме длъжни да гарантираме нашата сигурност и да допринасяме да направим алианса по-силен. Наред с дипломацията и с икономическото ни развитие трябва да осигурим и адекватен отбранителен потенциал. И въпросът е - какво е адекватен отбранителен потенциал?
По-старите мои колеги, генерали от по-старото поколение, знаят и ще кажат - вероятни противници на самата граница, развърнати групировки, прословутото 3 към 1 съотношение на силите, при която една отбранителна операция би имала успех... Трябва ли обаче да продължаваме по същия начин? Трябва ли да считаме, че многохилядна армия в днешния свят, не притежавайки съвременна бойна техника и въоръжение, може да е в състояние сама да реагира на предизвикателствата и на съвременната среда? Категорично не!

Крайностите пречат на рационализма

Днес се наблюдават две концептуални крайности, които пречат на рационалното гледане на ситуацията и на вземане на правилно решение. Първата е, която вече споменах – големи армии, с много танкове, бронетранспортьори – и това да означава по-голяма сигурност. Сигурност срещу кого, сигурност с кого? Това са все въпроси, които са риторични. Аз считам, че такъв подход е изживял времето си. Той може да служи за успокоение на хора с носталгично настроение към времената, когато България беше част от една друга система за отбрана и която беше насочена против две държави от противоположния политико-военен блок.
Днес ни е необходим по-малък потенциал, но за сметка на това модерен и гъвкав, който да може да се справи със съвременните заплахи не само в системата на колективната отбрана на НАТО, но и в системата на колективната сигурност, която осигурява Европейският съюз.
В контекста на оценките, които правим за средата за сигурност, и това, че в бъдеще не ни заплашва мащабна военна агресия на нашите граници, съществува и другата крайна заблуда - на пацифистите - че военните способности вече могат да бъдат само символични. Това е заблуда - не по-малко опасна.
Реализмът в политиката трябва да бъде основното качество, което да притежават днешните държавни мъже, когато вземат решение каква отбрана ни е необходима, каква армия ни е необходима, как трябва тя да се подготвя, какъв състав да има и т.н.

Да се освободим от идеологическите клишета

Затова е крайно време да се освободим от идеологическите клишета, стереотипи, догми. И ако говорим за военен потенциал на НАТО - това са потенциалите на всяка една страна в алианса. И всеки, ползвайки или потребявайки този отбранителен съюз, трябва и да допринася сигурност. И въпросът е - как можем ние тук, със средствата, с които разполага българската държава, да получим онази степен на национална сигурност, която ни е необходима днес и в близкото бъдеще, а не вчера или преди много години.
Като стана въпрос за двете крайности - на носталгиците и пацифистите, не можем да разчитаме на солидарността, ако и останалите ни съюзници започнат да мислят като нас.

Изказването е от научна конференция, проведена в Централен военен клуб - София