Това, че партия „Атака“ е на ръба на разпада си като парламентарна група, е не толкова новина, колкото потвърждение на тенденциите, които се проявиха по-рано през годината, включително на изборите. Волен Сидеров демонстрира безсилие дори в силовите си изяви – например при провокацията, предизвикала инцидента пред джамията в София. Това бяха отчаяни опити да се сплотят симпатизантите на „Атака“, които не дадоха никакъв резултат. Масовото напускане на депутати от „Атака“ само потвърждава, че никой от тях не иска да пътува на потъващ кораб. Те вероятно калкулират шансовете си в тази парламентарна група и извън нея и съответно предпочитат да се прикрепят към нещо по-голямо, за да се опитат да гарантират своето политическо бъдеще. Склонна съм да смятам, че „Атака“ няма никакви шансове да влезе в следващото Народно събрание. Резултатите от последните избори дават ясен сигнал за това. А след евентуалния разпад и на парламентарната им група „Атака“ я очаква съдбата на РЗС.
Интересно е дали ще има заявка за присъствие на нова партия от националистически тип на голямата политическа сцена, или симпатизантите на подобен род формации ще прелеят своите гласове към някоя от съществуващите. Но случващото се с „Атака“ не е нещо ново. Всички сме свидетели, че през последните 20 години в България често са ставали подобни неща.
Не съм учудена от това, че независимите депутати в 41-вото Народно събрание вече са 24. Не съм в „кухнята“ на парламента, за да търся пазаруването на народни представители, за което говорят примерно Волен Сидеров и Яне Янев, но знам, че в България политическото номадство е практика още от началото на промените. И това е така, защото депутатите не поемат отговорност пред избирателите, които в крайна сметка ги пращат в Народното събрание, а носят отговорност единствено пред лидера на своята партия, който ги реди в листата.