Мит Ромни и Нют Гингрич, както и останалите републикански участници в президентската надпревара, на драго сърце рисуват Барак Обама като последовател на европейския тип социализъм; човек на компромиса; умиротворител; президент, заради когото САЩ губят позицията си на световната сцена. Политическите им речи и изказванията им в дебатите неминуемо завършват с фраза в смисъла на „когато стана президент, ще върна величието на страната“. Изглежда, американците изпитват нужда от такъв тип лидерство, ако съдим по социологическите допитвания, според които рейтингът на одобрение за Обама е по-нисък от този на Картър в аналогичен етап от управлението му. Надеждите му за преизбиране, поне на пръв поглед, се топят с всяка изминала минута. Ами ако се окаже, че разчитаме погрешно информацията на светлинното табло и всъщност води отбор „Обама“? Ами ако, докато дойде моментът американците да избират (а това ще стане след по-малко от година), САЩ отново са станали велика държава?

Разпъване на кръст

С оглед тежката рецесия и дяволски взаимообвързаните кризи в банкирането, жилищния сектор и икономическото доверие, всяко решение на Обама и екипа му, касаещо бъдещето на страната, бе подлагано на критичен анализ. Лявото нарече „разводнени“ част от решенията (като незадоволителния мащаб на пакета за стимулиране). Дясното заклейми като залитане към социализма всяка стъпка на сегашната администрация и красноречив пример бе реформата в здравеопазването. Дори умерените републиканци смениха позицията си и изтъкнаха либертариански доводи, както когато Мит Ромни заяви във в. „Ню Йорк таймс“, че спасяването на автомобилния сектор е било грешка, а тройката от Детройт е трябвало да бъде оставена да фалира.
Все пак няма за какво да съжалявате Обама, защото подобно разпъване на кръст е неизменна част от поста. Пороят от критики, на който стана обект сегашната администрация, обаче изглежда особено малодушен, може би заради изключително високия залог през последните няколко години. Въпреки това политическият капитал, инвестиран в центристките политики на държавния глава, вече дават резултати. Бил Клинтън безспорно беше много ловък, но по всичко личи, че комбинацията от държавни мерки, политически маневри и медийно присъствие действа, така че може да се стигне до политическо завръщане и изборна победа в стила на 1996 г.
Вземете за пример икономиката. Данните за безработицата още са лоши, но се подобряват и се връщат към нива от началото на кризата. Ръстът на БВП е слаб, но отдавна вече не се свива, както беше при встъпването на Обама в длъжност, когато основните фактори бяха последиците от глобалната финансова криза и американският кредитен крънч. Компанията за управление на активи Black Rock прогнозира по-висок ръст на БВП през третото тримесечие - от порядъка на 3%, което най-сетне ще изведе страната към реален растеж. А той ще накара малки и големи компании да инвестират, включително в оборудване и подобрения на недвижимите имоти и назначаване на кадри. Macroeconomic Advisors предрича 3,7%.
Републиканците с охота биха разкритикували Обама и по външната политика, но в тази сфера той е почти безупречен. Държавният глава категорично отказа да отпусне американски ресурси за чуждестранни начинания и устоя на инициативата „Изграждането на нацията“, с каквото кандидатът Джордж Буш обеща да не се занимава. Той отстрани крайностите от ерата на предшественика си, като изтегли американските военни части от Ирак и представи график за излизането им и от Афганистан. Ако Джон Маккейн бе станал президент и бе използвал въздушни удари с безпилотни машини като Обама, всички републиканци щяха да се перчат с използваното от президента съчетание на политическа и военна мощ (“smart power”) във Войната с терора.
Както неотдавна обясни Тод Пардъм в сп. „Венити феър“ в статия за Джордж Кенан и обезверяването поради стимулирания от войните ръст на САЩ и международната вмешателска политика на страната, няма нищо изненадващо в това, че САЩ се втурваха да се намесват в световните конфликти. Обама може би е единственият президент през последните 50 години, който успешно устоя на желанието да се жертва животът на хиляди американци и огромни средства в задгранични мисии. С това си постижение той се нарежда до Дуайт Айзенхауер, който сложи край на Корейската война.
Ако икономиката се възстанови дори частично, а външната политика на Обама остане ефективна и за в бъдеще, за какво ще се заядат републиканците с Обама? Свидетелството му за раждане беше публично показано, а страната се чувства спокойна, когато го вижда на световната сцена. „Различното“, което тегнеше над него в ранните дни на президентския му мандат, е почти напълно изкоренено. Предимството на сегашния президент ще стане очевидно, когато кандидатът на Републиканската партия се опита да представи визия за Америка, която коренно се различава от постигнатото.

Най-трудният урок

Като се има предвид, че социалните въпроси винаги са били маргинализирани на общите избори (а и дори гласуващите на първичните избори на Републиканската партия не се оказаха особено дружелюбни към предизборните антигей клипове на Рик Пери), все по-ясно е, че тази Републиканска партия или подкрепеното от нея движение „Чаено парти“ надали ще дадат надеждна алтернатива на ерата на Обама.
В крайна сметка Обама, изглежда, е научил най-трудния си урок: как да бъде господар на Конгреса. Той приема заслугите за добрите идеи и сочи обвинително с пръст провинилите се, докато в същото време пред обществеността изглежда едновременно ангажиран, но и настрана от кавгите. Обама научи навреме всички уроци от провала с тавана на дълга, за да спечели от тях, вместо да пострада от неуспеха на суперкомисията за дълговия таван. Той предизвика републиканците в Конгреса да нападнат неговия популизъм, насочен към средната класа, като използва идеите на Теодор Рузвелт. А ако Конгресът не успее да одобри удължаването на закона за данъка върху възнагражденията, изплащани от работодателите, преди да се оттегли за декемврийска ваканция, администрацията със сигурност ще обрисува републиканските лидери не просто като безделници, а и като лицемери.