По един или друг начин САЩ ще се заемат с бюджетния дефицит. Това е неизбежно. Разбира се, може да подходят интелигентно, постепенно и без голяма суетня, като въведат няколко недрастични мерки. Или да протакат, да се мотаят и да оставят таванът да се срути над главите ни. И двете решения са лоши. Конгресът размишлява, така че най-добре да чакаме тавана, пише Клайв Крук.
Никой във Вашингтон не е особено изненадан. И все пак цялата ситуация си остава загадъчна. По европейските стандарти разрешаването на бюджетния проблем на САЩ е лесна работа. Единственото, което е необходимо, са слаби лекарства като тези, предложени от комисията на Боулс и Симпсън за съкращаване на дефицита.
Да не отхвърляме очевидната причина само защото е очевидна. Поляризацията на американската политика е най-очевидната. По американския конституционен ред е трудно (и то умишлено) да се прави каквото и да било, включително бюджетна политика, без компромиси. В последно време идеологическият център в Конгреса става все по-малък, а пропастта между партиите – все по-голяма.
Според една теория гласоподавателите само си мислят, че искат компромис. Ако такъв бъде постигнат, той няма да им хареса. А освен това не се интересуват от бюджетните дефицити толкова, колкото твърдят. Предвидената от Боулс и Симпсън комбинация от данъчни увеличения и съкращения на социалните придобивки би била крайно непопулярна в този ред на мисли. Следователно, по-разумно е демократите да настояват на защитата на социалните придобивки преди всичко останало, докато републиканците да се противопоставят на данъчните увеличения. И за двете страни остава просто да се преструват (подобно на избирателите им), че ги е грижа за дефицита.

Баланс на силите

Не вярвам в това. Имам по-високо мнение за гласоподавателите. Струва ми се, че повечето от тях биха подкрепили подхода на Боулс и Симпсън, ако им бъде предложен и обяснен, както трябва. Някой поне трябва да опита.
Моята теория за американската политическа парализа не е, че дълбоко разделеният електорат получава това, което иска, а че балансът на силите между партийни лидери и активисти се наклони твърде много в полза на активистите. Така центърът бе лишен от граждански права. Активистите не са обикновени хора. Те са отдадени на политиката, но се интересуват повече от това да останат верни на принципите, отколкото да спечелят изборите. И не са склонни на компромиси, тъй като разполагат с достатъчно време, пари и енергия.
Влиянието на движението „Чаено парти“ върху републиканците е очевидно. Очевидно е и безпокойството на лидерите в Конгреса. Активистите всъщност избутаха една модерна републиканска партия с консервативни възгледи много по-надясно.
Задължителното здравно осигуряване на работниците в частен фонд – до неотдавна дясна идея, отчитаща отговорностите на гражданството – вече е инструмент за социалистическа пропаганда. Под фискален консерватизъм преди се разбираше събирането на данъци, достатъчни за покриване на държавните разходи. Сега терминът значи абсолютно никакво вдигане на налозите, а дефицитът да върви по дяволите. В превод: „Кой казва, че фалитът непременно е нещо лошо?“
Активистите в Демократическата партия не я изтласкаха в крайноляво по начина, по който „Чаеното парти“ радикализира републиканците, но постигнаха нещо също толкова значимо – благодарение на тях сега е по-трудно да бъде наказан новият републикански екстремизъм.
Въпреки масовите съмнения около здравната реформа и ефикасността на фискалното стимулиране републиканският поход към умопомрачената периферия на американския консерватизъм освободи подкрепата на избирателите в центъра. Помислете само какво би постигнал в тази ситуация изкусен стратег като президента Бил Клинтън. (Между другото, поразен съм колко пламенно новата му книга Back to Work подкрепя препоръките на комисията Симпсън-Боулс).
Вместо това имаме едва забележим президент и Демократическа партия, заета с профсъюзите, наивен антикапитализъм, Национален съвет по трудовите правоотношения и по-високи данъци за богатите, сякаш последното е крайна цел, а не неприятна необходимост.
Доминиращата интелектуална линия в днешната Демократическа партия гласи, че преобразяването на републиканците прави още по-важен акцента върху класовата борба и други основни леви убеждения. В противен случай демократите можеха и да спечелят нещо, но колко позорна победа ще е това. Не, по-добре да изчакат „пояснителния мандат“, който неминуемо ще дойде според нобелиста Пол Кругман. За къде в крайна сметка е цялото това бързане?
С основание бихте попитали: „Толкова ли е страшно, че активистите се сдобиват с все по-голямо влияние?“ Властта в демокрациите би следвало да е в ръцете на енергични и заангажирани хора, ще кажете. Ако центристите са твърде мързеливи или объркани, за да участват, толкова по-зле за тях. Резонна забележка, но по-добре внимавайте какво си пожелавате. Запитайте се дали прехвърлянето на политическата власт между „Окупирай Уолстрийт“ и „Чаеното парти“ може да е формула за национален успех.

Последиците от провала

Не че е вероятно. Американските избори рядко произвеждат мандати. До свикването на нов Конституционен конвент бъдещето е застой и ако алтернативата е пълен контрол на едната от двете страни, патовата ситуация вероятно е най-доброто за страната. Поне засега планът е такъв.
Последиците от провала на суперкомисията няма да проличат веднага. Предполага се, че неуспехът задейства автоматични икономии в бюджета за 2013 г. Ако влязат в сила по първоначално предвидения график, крайният резултат ще създаде впечатление, че комисията си е свършила работата – свиване на дефицита с $1,2 трлн. за 10 години. Недостатъчно, но по-добре от нищо. Ако икономиите бъдат отменени, както вероятно ще стане, рискът отново скача. Но на фона на урагана в Европа САЩ вероятно ще продължат да изглеждат като оазис.
Така таванът поне още малко ще остане читав, а и не е твърде късно да се въведат правилни политики. Реалистична ли е обаче подобна надежда? Започвам да се съмнявам. Въпрос на време е светът да разбере нещо, което американците вече знаят. Фискалният проблем е само парченце от по-голямо нещастие – управлението на страната се срива. Когато това стане очевидно за всички, таванът бързо ще се срути.