Джордж Сорос
В. "Ведомости"
(По агенция „Фокус“)

Европейският съюз се появи на бял свят благодарение на явление, което философът Карл Попър определя като „поетапно социално инженерство”. Група далновидни държавници, вдъхновени от идеята за Съединени европейски щати, осъзнала, че такава идея може да бъде изпълнена само поетапно, поставяйки си междинни цели, мобилизирайки необходимата за постигането им политическа воля и сключвайки договори, които да позволяват на участващите страни да предават суверенитета си на малки стъпки.
Архитектите на ЕС осигурили необходимата политическа воля, припомняйки Втората световна война, заплахата от страна на СССР и икономическите ползи от интеграцията.

Мощен тласък от Германия

Проектът беше подкрепен и от собствения си успех. А когато СССР се разпадна, беше получен мощен тласък от перспективата за обединяване на Германия.
Германия призна, че може отново да стане единна само в контекста на общото обединяване на Европа, и беше готова да заплати за това. След като германците успяха да помирят противоречивите национални интереси, внасяйки в съюза повече от останалите страни, процесът на интеграция в Европа достигна апогея си – беше подписан Договорът за Европейския съюз в Маастрихт и беше въведена единна валута – еврото.
Но еврото се оказа непълноценна валута – тя има единна централна банка, но не и единно министерство на финансите. Създателите му прекрасно са осъзнавали тази слабост, но са вярвали, че в случай на нужда ще успеят да мобилизират политическа воля за следващата стъпка. Но това така и не се случи, защото в еврото бяха открити и други недостатъци, за които създателите му не са подозирали. Те са се ръководили от невярната представа, че финансовите пазари могат сами да коригират възникващи крайности, така че всички правила са насочени към озаптяването на рисковете от страна на държавния сектор. И дори при това едностранно регулиране създателите на еврото до голяма степен разчитали на способността на отделните държави да се самоконтролират.
Ексцесиите идваха основно от частния сектор – сближаването на процентните ставки стана причина за икономическо разслоение, а снижаването на лихвите по кредитите доведе до раздуване на балони на недвижимо имущество. Същевременно най-мощната икономика – германската, трябваше да затегне коланите, за да се справи с последствията от обединяването на страната. Междувременно финансовият сектор, усвоил некачествени финансови инструменти и лоши кредити, се зарази сам.

Корените на кризата

С обединяването на Германия основната движеща сила за интеграция в Европа изчезна, а финансовата криза задейства процес на разпад. Ключов беше моментът, когато след падането на банката Lehman Brothers властите трябваше да гарантират, че вече няма да рухне нито една значима за функционирането на системата финансова институция. Германският канцлер Ангела Меркел настояваше, че общи гаранции от ЕС няма да са необходими, като всяка страна трябва сама да се погрижи за своите финансови институции. Това са корените на настоящата криза на еврото.
Европа стана „двуслойна” – задлъжнелите страни тръгнаха към дъното, докато печелившите продължиха напред. Като най-голям кредитор Германия можеше да диктува условията за подпомагане, които се оказаха наказателни, доближавайки още повече длъжниците към неплатежоспособност. Междувременно Германия спечели от кризата на еврото, тъй като обменният курс на единната валута падна, правейки икономиката на страната още по-конкурентоспособна.
Интеграцията премина в дезинтеграция, като същевременно се промени и ролята на европейските политически елити, които от защитници на обединението се превърнаха в защитници на статуквото. В резултат всеки, който смяташе статуквото за нежелателно, неприемливо или неустойчиво, беше принуден да заеме антиевропейска позиция. Колкото повече кредиторите избутваха длъжниците към пропастта на неплатежоспособността, толкова повече растеше популярността на националистическите партии, например “Истински финландци“ и аналозите им в други страни.
Въпреки всичко това представителите на европейския режим продължават да твърдят, че сегашното положение няма алтернативи. Финансовите власти взимат все по-отчаяни мерки в опит да печелят време. Но времето работи срещу тях. Пропастта между двата „слоя” в Европа продължава да расте. Гърция върви към неконтролируем банкрут и (или) девалвация с последствия, които не могат да бъдат изчислени.
За да стигнат до обрат в този наглед необратим процес, Гърция и еврозоната имат нужда от план Б. Банкрутът на Гърция може да е неизбежен, но не е задължително да е неконтролируем. И въпреки че верижната реакция е сигурна (съдбата на Гърция вероятно ще застигне и Португалия, вероятно и Ирландия), предпазването на останалата част от еврозоната е необходимо. Това означава засилването на зоната, което може да изисква по-мащабно използване на еврооблигации и въвеждане на някаква общоевропейска схема за гарантиране на инвестицията.

Назад към основните принципи

За да бъде мобилизирана политическата воля, има нужда от план Б и за самия ЕС. Европейският елит трябва да се върне към принципите, на които е основан съюзът, признавайки, че нашето възприемане на реалността е несъвършено, представите ни са предубедени, а институциите дават дефекти. Отвореното общество не смята изградената система за свещена и ако в системата се появят грешки, то е готово да ги поправи.
Трябва да има възможност за сплотяване на проевропейското мълчаливо мнозинство около идеята, че ако статуквото трябва да бъде променено, трябва да бъдат търсени общоевропейски, а не национални решения. „Истинските европейци” трябва да станат повече от „Истинските финландци” и другите антиевропейци от Германия и други страни.