Въпросът с партийната субсидия има своята предистория и той е свързан с усилията да бъде намалена зависимостта на политическите партии от частното финансиране. През миналите години многократно беше обсъждан Законът за политическите партии в частта за финансирането им. И най-същественият проблем винаги е бил в това, че Сметната палата е посочвала, че не може да проверява частни финанси, че за да има възможност да установява реален контрол върху дейността на партиите и финансовите им отношения, е необходимо да се увеличи обемът на публичното финансиране. В крайна сметка с последните промени в Закона за политическите партии това беше направено. Точно по този начин се появиха и доста по-сериозните суми на публични субсидии за политическите партии, които обаче на свой ред създадоха нов тип проблем.
Проблемът е за какво политическите партии изразходват тези пари и на базата на какви критерии се определя начинът, по който те се използват. Стандартният подход беше в самото начало да се реши, че броят на гласовете трябва да определя по някакъв алгоритъм размера на субсидията. Всъщност това означава, че броят на гласувалите за една партийна листа определя обема на субсидията, която получава партията. И оттук възниква истинският проблем. А именно - защо парите трябва да се движат след депутата, с други думи в кой момент от време възниква по същество връзка между конкретния депутат и размера на публичната субсидия. Според мен такава връзка не би трябвало да има. Най-малкото, защото ако приемем, че един мандат в Народното събрание се формира от 17 000 гласа, това не е мажоритарен кандидат. Това са кандидати, избрани с пропорционална листа. Следователно парите, които отпускат за политическите партии или би трябвало да бъдат редуцирани със съответната сума, ако депутатите напуснат, или тези пари да остават в партийната централа.