Марчела Абрашева, „Галъп интернешенъл“, специално за „Класа“ След сбирката на управляващата коалиция в Катарино стана ясно, че ще бъдат увеличавани доходи най-малкото на хората, които са пряко на държавна издръжка. Същевременно не стана ясно ще има ли и каква ще бъде политиката по отношение на инфлацията. Съвсем нямам предвид да се въвежда социален вектор и в цените, особено в тези, които вече се регулират от пазарното търсене и предлагане, опазил ме бог. А и управляващите съвсем правилно не изглежда да имат намерения да връщат колелото на историята назад. Все пак разказът за доходите като приоритет на държавната политика, а за инфлацията като за природно бедствие със сезонен характер, на което никой и по никакъв начин не може да влияе, крие рискове. Всеки икономист и социолог знае, че високите инфлационни очаквания силно влияят и върху пазарното, и върху политическото поведение, и могат да бъдат фактор за дестабилизация. Особено в България, където двете най-възрастни поколения българи още помнят ниските цени от соца, а всички останали не са забравили напълно шоковата 1997. Социологическите данни за общественото мнение по темата цени и инфлация носят две лоши и една относително добра новина. Първо, към края на април около 40% от пълнолетните българи продължават да се притесняват от бързо повишение на цените на основните стоки. Един сравнително висок процент, това е почти всеки втори от анкетираните, от всякакви възрастови и подоходни групи. С други думи, високи масови инфлационни очаквания вече има. Погледнато в по-дългосрочен план назад, през цялата 2006-а и първата половина на 2007-а инфлационните очаквания са били в нормални за България стойности и, грубо пресметнато, наполовина по-ниски от сегашните. От есента на 2007 г. тенденцията се обръща, за да достигне в края на миналата година наистина пикови стойности. В последните два-три месеца има известно успокоение – спад с неколкопроцентни пункта надолу, но все пак равнището на тревожност за предстоящи ценови шокове остава доста високо. Говорим тъкмо за показателя „ценови шок в следващите 2-3 месеца”, не за усещането за общо бавно нарастване на цените. Мнозинството българи са убедени от дълго време, че бавно нарастване на цените има и ще има и това е съвсем нормално, тази представа не е и не може да бъде фактор за социално, икономическо или политическо напрежение. Второ, тъкмо най-ниско доходните групи от населението се опасяват силно от бърз ръст на цените и остават по традиция по-силно чувствителни към повишения на цените, отколкото на доходите си. Социалният вектор ще донесе на някои от тях известен ръст на доходите, но няма да ги направи оптимисти по отношение на баланса в семейния им бюджет. По-висока от средната тревожност се наблюдава и сред хората, които имат малък собствен бизнес. Тук причината е друга, не е притеснение за семейния бюджет, а нарастваща несигурност за собствения бизнес. Това е вече предупредителен сигнал. Може да последва несигурност (по-нататъшно вдигане на цени), отказ от дългосрочни планове, изискващи инвестиции (закриване на дейности) и т.н. В същото време сравнително по-ниска тревожност има например в София, която е един от центровете и на икономически по-активните хора, и на бизнеса в страната. Не това е обаче относително добрата новина. Тя се състои в друго: за пръв път от 15 години насам нарастването на цените не се свързва еднозначно със страх от масово обедняване. Опасенията за общ спад в жизнения стандарт остават ниски (всеки пети от анкетираните) и не нарастват. Това обаче съвсем не означава, че опасенията за висока инфлация могат да се подценяват от тук нататък. Вместо да бъдем утешавани, че а/ такава няма и б/ тя ще спадне, е по-разумно някой все пак да разясни на обществото каква политика е възможна и разумна. В името на тази част от обществото, която произвежда националния доход, особено в частния сектор, и която прави възможен социалния вектор за всички останали. Изследването, проведено през вторите две седмици на април по поръчка на в. „Класа“, е национално представително е и обхваща 1000 избиратели чрез пряко интервю по домовете. Един процент от извадката отговаря на 58 хиляди души, максималното стандартно статистическо отклонение при 50-процентните дялове е ±3%. Методиката е сравнима с всички ежемесечни редовни сондажи на „Галъп интернешънъл” в България от 1992 година.