Яна Добрева Един мой приятел казва, че когато види компетентен човек в България, се просълзява. Започнах да си припомням тази "смешка" на 15 май в 6,30 в автобуса на фирма „Етап“, в който се качих от автогара Шумен, за да се прибера в София. Оказах се на първата седалка зад млада стюардеса, обезпокоена от живота си от ранна утрин. Тя сновеше напред-назад и създаваше повече суматоха, отколкото ред. Реших да не й обръщам внимание и да се радвам на природата. До мен обаче трябваше да седне цигуларка, която отчаяно се опитваше да постави цигулката си в багажника над главата ми, а стюардесата вместо да й помогне, намръщено заяви, че цигулката не се побира там. "А къде да я оставя?" - попита цигуларката. "Никъде" - доволно отговори стюардесата. Предложих й да седне в задната част на автобуса, където имаше много свободни места и да остави цигулката на седалката до себе си. "Не може" - отсече стюардесата. И дообясни, че щом мястото й е номер 4, значи трябва да си седи на седалка номер 4. Започна да става напрегнато. Шофьорът, явно обръгнал от пътуване с недоволни стюардеси, просто потегли. Цигуларката и цигулката несигурно се поклащаха в неяснотата си къде да застанат. Излязохме от Шумен, наоколо - поляни, гори, красоти. Някъде в далечината - Мадарският конник, евентуалният бъдещ символ на България. А до нас - реалното бъдеще на България - млада, кисела стюардеса, която най-накрая склони да пусне цигуларката някъде назад заедно с цигулката й. "Но в Търново автобусът ще се напълни и тогава да ви видя с тая цигулка!" - злорадо рече тя. В Търново автобусът не се напълни, но да не навлизаме в подробности. После заснова из автобуса в яростни проверки дали всеки пътник си е на точното място. Аз се оказах на седалка номер 4, а не 3, както пишеше на билета ми. Това предизвика нов спор - не можело да седя до прозореца на номер 4, трябвало да седна до пътеката на номер 3. Помолих я да се държи по-интелигентно и да не ми опъва нервите и тя си го изкара на шофьора като ни в клин, ни в ръкав му кресна, че не може да го понася. След малко пак дойде и ми каза да си махна главата от прозореца, защото прозорецът не бил, за да си подпирам главата на него?! Останалата част от пътуването премина под знака на недоволството на стюардесата от всичко и от всички, което тя изразяваше гневно и прекалено шумно. Съвсем се загуби очарованието от престоя ми на първата седалка, точно над главата й. Пътувала съм как ли не - пътниците натъпкани в предната част на автобуса, а по средата - въже, което препречва достъпа до празната задна част. Пътувала съм в автобус, който пристигна за по-малко от четири часа от Добрич до София в разрез с всички правила за движение по пътищата и с риск за живота ни. Пътувала съм и с шофьор, който от Бургас до София не спря да говори по мобилния си телефон и да си търси нова работа. Слава богу, някъде към Вакарел си я намери, което ни спаси от преобръщане поне в последните километри. Пътувала съм и с автобус, който ни остави на магистрала Тракия посред нощ и трябваше да се прибираме на автостоп. За всички тези неволи по света ще ти платят обезщетение. Тука подобни понятия не съществуват. Но да се върнем на стюардесата от фирма „Етап“, в чиито автобус имах нещастието да се случа на 15 май. Мислех, че работата на тези момичета е да направят пътуването на гражданите по-приятно. А се оказа, че заниманието им е да следят къде се намират крайниците на пътниците и така да доказват властта си над нещастниците, които се опитват да се придвижат от един български град до друг. Изводът от историята е, че когато един толкова млад човек като тази девойка толкова силно ненавижда работата си, по-добре автобусната фирма да го уволни, за да има той шанс да използва младостта си и да си потърси по-малко възневидяна дейност. Може да има и друг извод - какво да му придиряме на момичето - цялата ни държава е пълна със служби и служители, които би трябвало да служат на гражданите, а те да не би да го правят! Който и от двата извода да си изберем, все ще стигнем до основното - в България не се просълзяваме. Защото почти никога не попадаме на компетентни хора. Нямаме повод за сълзи. Можем да се порадваме.