Яна Добрева На носа ми поникна пъпка. Просто не съм на себе си! Няма как да се скрие с фон дьо тен. С пудра. С някакъв трик. Вижда се. Както и да застана пред огледалото. Отдавна загърбих пубертета, оттогава пъпки не са ме спохождали. Пъпка. Катастрофа! Тъкмо сега, когато имам толкова работа! Аз съм жена с отговорности! Управлявам предприятие. Вземам решения. Необходима е здрава психика. Така де... но с пъпка на носа... някак всичко става несериозно. Несигурно. Щом имаш пъпка, значи имаш проблем. Вътрешно напрежение. Нещо неясно броди из тялото ти. Някакъв стрес. Как да се успокоя! Всичко в живота си съм постигнала с огромни усилия, с денонощен труд. С воля. С подходящите контакти. С всичко, което е необходимо, за да просперираш. А като гледам Илиеви, например... Не ми се мисли за Илиеви! Няма да си развалям настроението. Въпреки че с тая пъпка... Просто не мога да я понасям Илиева! Живее долу в портиерската стая. Такава кооперация построихме - модерна, с всички удобства, като влезеш във входа – цветя. Истината е, че Илиева аранжира входа. Не мога да нарека бялото – черно. Купи саксии, засади растения... Каквото пипне тази жена, всичко изпод ръцете й някак се получава. И все е усмихната. Като че ли по вода й върви, като че ли животът й е песен, като че ли няма проблеми! Вярно - мъжът й мъж. С него се засичаме понякога в магазина. И той усмихнат. Пазаруваме си с него, говорим си по опашките. Разказва смешки, целият магазин се весели, когато той е на опашката. И на какво отгоре?! Живеят в портиерската стая. С детето си там живеят. Два на три сигурно е стаята. Като сардели живеят. Десет години са женени, а вчера той пак й беше купил подарък! Чистят входа, поддържат апартаментите, нещо ако се развали, нали така... обслужващ персонал са и двамата, а никак не са нещастни, напротив – греят. И детето им и то свети. Как е възможно?! Моят мъж, като се прибере, сяда на дивана, събува си обувките и тежко въздиша. Никога не въздиша, преди да си събуе обувките. Винаги след като ги събуе. И той много работи. Иначе как се купува жилище като нашето. Огромно. Напълно обзаведено. Как се издържа дете в чужбина. В престижен университет. Боже! Трябва да се открие министерство на омразата! Трябва да има къде да се оплача! Без инстанция по омразата хората изпадат в нервни кризи. Крещят. Бият децата си. Но в края на краищата така е устроен светът – работа, препятствия, битки, завоевания. Така съм съгласна. Така е в реда на нещата. И изведнъж – това недоразумение в портиерната... Илиева... Мъжът й още я обича... Тя и кариера не иска да прави... Нямала амбиции. Искала просто се радва на всеки ден от живота си - на времето искала да се порадва, на вятъра, на облаците... Недоумявам! „За всички има място под слънцето, вика Илиева, защо да се мъчим и мразим!” „Колко му трябва да човек, вика, само малко любов му трябва, нищо повече!” Може би заради Илиева ми поникна пъпката. Вчера се прибирам съсипана, каталясала, с купища проблеми в службата, с толкова отговорности... И я виждам как пее на цветята... Привечер се поливали цветята... И тя ги полива и пее... А мъжът й поправя нещо по електрическото табло. И се смее... Вратата на стаята им отворена. Детето им седи на малкото им диванче и си чете нещо. Нищо няма в тая стая - какво да има, то за тях място няма вътре. А те усмихнати... Тази картина така ме порази... така ме смля... така ме уби... Не можех да мръдна. Прилоша ми. Дадоха ми вода. Илиева, облечена с една жълтеникава пола... такава радостна пола... идиотска пола, а й отива... подава ми чаша вода... кани ме да седна и аз на дивана да ми премине... „Не! – успявам да изкрещя, - не!” Ние се борихме с този живот! И победихме. Ние имаме пари, къщи и вили и пътуваме, и сме съществени, богати сме и сме успели, така трябва – да постигаш, да трупаш, не в някаква дупка на партера над мазето да се свираш! В този миг ми поникна пъпката. Така ме сви коремът. Такава страшна мъка ме заля. Такъв вопъл се изтръгна от гърдите ми! Тези Илиеви! Това мое проклятие! Леки и безгрижни! С празни джобове. Но с пълни сърца. От къде на къде! Как е възможно! Как е възможно... Нали ние всичко си имаме! А те са щастливи...