Симеон Колев, журналист в БГ радио Бях свидетел на много тежка катастрофа, в която имаше 2-ма убити и над 10 ранени. Нещата, които видях, сигурно ще останат пред очите ми дълго време. Кръв, писъци, бебешки плач... Трябваше да решим кого от пострадалите да завием за сметка на друг, кого да превържем за сметка на друг... Година след катастрофата разбрах, че присъдата на виновния шофьор е отнемане на книжката за един месец... Без коментар. Тази „тежка присъда” е заради сделка между държавното обвинение и обвиняемия, с което се избягва възможността за дълъг процес. Ако мислим рационално, щяхме да търсим начини да намалим статистиката на загиналите в катастрофите. Това става с програми за безопасност, строг контрол или някакъв контрол. И кампании. Обобщено, става с цялостна политика за безопасност и непрекъсната работа. Най-рационално би било първо да се приеме фактът, че държавата търпи отчайващи загуби във „войната по пътищата”. Ако всяка година загиват средно по 1000 души, то това са хиляди свързани и скърбящи семейства, непреодолими човешки трагедии, дълги периоди на възстановяване. Отвъд емоционалното, в сферата на бездушните цифри, катастрофите губят ресурс. Загиналите са данъкоплатци, пострадалите загубват временно или постоянно възможността да работят, да създават продукт. И вместо това са принудени да плащат за своето възстановяване на една неефективна здравна система, с което загубата на ресурс става трудно поносима. За мен – непоносима. Неглижирането на тези загуби е необяснимо, но пък идеално пасва на пейзажа. По тези географски ширини и с този манталитет човешкият живот се доближава по цена с цената на нещо евтино, купено от китайците в Илиянци. За това, че човешкият живот не е особена ценност, говори и пренебрежително малкият процент на животозастрахователни полици, малкият процент застраховани жилища, земя, кредити, животни, стада... Но от друга страна имаме феноменално висок процент застраховани коли с каско и гражданска. Да, едната застраховка е задължителна, но и при тези обстоятелства остава основният извод. Ние сме склонни да застраховаме и пазим евтините си придобивки. Това за някои може да е обяснима реакция на общество в преход, но за мен си е евтино, овче мислене. Ще си позволя да предложа справедливо наказание за „невъзпитаните шофьори”. Конфискуването на кола при особено тежки провинения, като каране след употреба на алкохол, при катастрофа, причинена от съответния водач, челен удар при изпреварване или прекалено висока скорост. Разбира се, критериите трябва да бъдат разработени от КАТ. Контролът трябва да е засилен, за да не се превърне конфискуването на коли в лов на коли, но така или иначе такава санкция би била най-възпитателната възможна. Тя има социален характер. Хората с възможности ще знаят, че неразумното каране им рискува скъпата кола, а тези които нямат възможности – единствената им кола. На пръв поглед мярката изглежда крайна, но и проблемът е краен и с казионни мерки няма да се реши. Ако има критици на тази мярка, използвайки аргументи, че „колата е семейна собственост и с конфискуването й се наказва цяло семейство”, това е грешка. Колата не е социална придобивка. Тя не е нито ток, нито хляб, нито образованието на децата. Тя има алтернатива и най-вече не е бойна машина за борба с други коли и пешеходци. Айнщайн е казал, че не можеш да очакваш различни резултати, ако прилагаш еднакъв подход. След години наред, в които няма никакви резултати във „войната по пътищата”, без значение от вечните кампании и стикери по стъклата съм склонен да повярвам на чичо ви Айнщайн...