Яна Добрева Тези дни малко еленче попадна във вълните на океана в Америка. Водата го въртеше насам-натам, а американците стояха на брега и гледаха. Никой не влезе във водата, за да го спаси. Чакаха полицията. И за разлика от нашите географски ширини, там полицията взе, че пристигна. Извади еленчето навън, всички въздъхнаха дълбоко и се успокоиха. Поуката от тази история е, че има места, където инстанциите си вършат работата. А хората им вярват. Друг въпрос е защо трябва да стоиш отстрани и да чакаш, вместо ти да скочиш във водата, но по-важен все пак е въпросът за доверието. Когато всеки си е на мястото и си върши работата както трябва, тогава има шанс за оцеляването на еленските видове. За оцеляването на хората. За оцеляването на обществото като цяло. И така – доверието... Лимитът му в България е напълно изчерпан. Толкова се лъже тука, че ни пораснаха магарешки уши. Краката ни обаче не се скъсиха, защото опровергахме поговорката, че на лъжата краката са къси. Няма такова нещо. Краката на лъжите ни са безкрайни. Появи се нов език – езикът на лъжата. В смисъл, че можеш да кажеш каквото ти дойде на ума и всички знаят, че това, което изричаш, не е истина. Но ти продължаваш да го повтаряш. Говориш го до припадък, с надеждата, че ще се забрави какво си казал. Така или иначе не казваш нищо вярно. Парадоксални са словосъчетанията от думи, които се бълват в публичното пространство, без да означават абсолютно нищо. Политолози, социолози, езиковеди, граждани – обединете се и се опитайте да разшифровате този нов български език, който вече години ни убива с абсурдността си. Известна е максимата, че ако сто пъти повториш една лъжа, тя ще се превърне в истина. Обаче времената се смениха и сега можеш сто пъти да повториш каквото и да е, а то със сигурност си остава лъжа. В България. В наши дни. За съжаление. Хората свикнаха. Знаят, че политическите диспути са лъжи, но внимателно ги следят по телевизиите и където се случи да има такива. Знаят, че списващите жълтите вестници спят и сънуват глупости, стават, написват ги и на всичкото отгоре ги издават. Но населението купува тези боклуци и ги чете. Дори в ежедневното ни общуване често си споделяме разни работи, които никога няма да се случат. Но си ги говорим. Например: „Ще се видим тези дни, непременно”, „Ще ти увелича заплатата”, „Ще дойда да ти помогна”, „Ще ти се обадя”. Все лъжи. Да си говорим просто ей така стана нещо нормално. Може би, защото никой не вярва на нищо. А когато вярата е погубена, това означава, че обществото е катастрофирало. Направо го е блъснал камион. Челен удар. С непоправими травми и последици. Никакъв шанс за еленчетата, ако вземат да се объркат някъде из вълните на Черно море. Българинът не вярва на министерствата. Не вярва на полицията. Не вярва в правосъдието. Не вярва на инстанциите. Не вярва на електрификация и на топлофикация. Не вярва на данъчните. Не вярва на съседите си. Българинът остана напълно сам на себе си. Появи се нов феномен. Каквото и да ти говорят, ти предварително знаеш, че твоят живот няма нищо общо с техните „истини”, тоест с техните лъжи. Лъгаха ни с комунизъм, лъгаха ни с демокрация, лъгаха ни с „800 дни”, току отнякъде изскачат на бял свят още лъжи, ето, в момента наизскачаха от МВР. Но има и друго. Самите ние започнахме да лъжем. Защо да си честен, когато всичко около тебе е вмирисано? Защо да си почтен? Вече е демоде. Защо да отсяваш зърното от плявата? Дейност без значение. Лъжата се превърна в институция. Лъжата – разбивач на истината. Горката истина е потънала в подземията на държавата – прашасала, смалена дотам, че трябва с лупа да я издирваме. Какво е това общество, в което властва лъженето? Какво е това място, където можеш да направиш и да кажеш всякакви измислици, без да носиш отговорност за думите си и за постъпките си? Какво е това население без памет? Всичко следим, всичко четем, всичко чуваме, а после веднага го забравяме и потъваме в изслушването на следващото надлъгване. „Нищо не може да се промени” – това е най-повтаряното словосъчетание в речника на днешния българин. И понеже нищо не може да се промени, постепенно всички преливаме и се вписваме в потока на безкрайното лъжене. С много малки изключения. Но изключенията в случая не потвърждават правилото. Правилото е, че краката на лъжата са безнадеждно дълги. Вкопали са се като яки корени в психиката ни. Дали не трябва всичко да изсечем и да започнем да садим от начало. Само че останаха ли основоположници и основополагащи знаци? Парченцата от пъзела на ценностната ни система са разхвърляни и изгубени. Как се създава отново ценностна система? Как се реди отново пъзел? Да се надяваме, че поне еленчетата в България имат по-здрав инстинкт за самосъхранение от нас. И няма да се приближават до водата. Особено когато морето е бурно. Измамно. И на брега е забоден черен флаг.