Ерхард Бусек, бивш специален координатор на Пакта за стабилност Моята позиция да се даде на балканските страни статута на кандидат-членки е продиктувана от идеята да се създаде практика, която да позволява на Европейската комисия да упражнява съответния контрол над техния трансформационен процес и да поставя националната им политика под полезен за тях натиск, водещ до успех. При някои от тези страни процесът може да отнеме три години, при други – двайсет. Лендвай премълчава в статията си обаче алтернативата, пред която би се изправила Европа, ако на балканските страни не се предложи членство. Защото всичко, което става на Балканите, има преки последици за страните - членки на ЕС. Ако желаем миграционният поток да си остава толкова силен, колкото е сега, както и тенденцията балканските страни да се обезлюдяват и населението им да застарява, нека се откажем от перспективата за членството им. Аз пледирам за отпадане на визовата принуда, защото аргументът, че чрез даване на визи ще се преборим с престъпността, не е състоятелен. Престъпниците винаги успяват да си набавят визи, а в същото време заради визите младите хора от тези страни вече десетилетия наред не могат да се запознаят с останалата част от Европа. Освен това вече знаем, че дори самите процедури за издаване на визи произвеждат престъпност. От решаващо значение е, именно поради изключително разнородната ситуация на Балканите, да се поддържа последователна европейска стратегия. Няма никаква полза от това да отлагаме интегрирането на балканските страни или още повече да го забравим. Защото трябва да си зададем въпроса – искаме ли да ги прокудим и те да отидат при Русия? Сигурен съм, че и Паул Лендвай не би желал подобно нещо.