Евгений Дончев Както преди 19 г. тибетската столица Лхаса гори. Запалени са магазини, частни автомобили; в съседната провинция Съчуан бе опожарен дори полицейски участък, полицейски и пожарни коли. За разлика от 10 март 1989 г. обаче протестите на тибетците имат за цел не независимостта на техния автономен район в КНР – те никога няма да я получат. Целта от самото начало, още откакто Пекин спечели домакинството на тазгодишните летни олимпийски игри, е те да бъдат тотално провалени или поне бойкотирани. И колкото по-масово, толкова по-добре. Мирни будистки протести? 10 март 1959 г. е датата на неуспешното въстание на днешния Далай лама срещу китайското управление в Тибет. Оттогава той живее в изгнание в Индия, а годишнината се отбелязва най-вече от тибетските емигранти по света с демонстрации пред китайските посолства. Но през 1989 г. насилието заля улиците на самата столица Лхаса, опожарени бяха магазини на китайски търговци и тогавашният партиен лидер на Тибетския автономен район, а днес президент на Китай - Ху Цзинтао, спря безредиците с военно положение. Тази година протестите си вървяха мирно и тихо няколко дни и не предизвикаха особен интерес в чуждестранните медии. По-зрелищни бяха сблъсъците от другата страна на високопланинската граница между индийски полицаи и местни тибетци, които се опитваха да преминат на китайска територия. На 14 март обаче Лхаса стана световна новина номер едно, защото отново пламнаха магазини на китайски търговци, а за пръв път и на търговци от мюсюлманското малцинство хуей, чуха се изстрели, загинаха десетина, а може би и повече жители на града. Подобно насилие няма нищо общо с принципите на будизма, защитавани от Далай лама. Той все пак допусна на пресконференция в Дарамсала в неделя, че когато емоциите надделеят, можело да се стигне и до безредици. Емоциите в случая изглеждат пресилени, защото е очевидно, че тези протести нямат за цел да извоюват независимост за Тибет, който бе присъединен към Китай през 1950 г. със съгласието на Далай лама. Самият той публично не призовава Тибет да се отцепи, макар че Пекин го нарича сепаратист, а само настоява за по-голяма автономия. Нито ЕС, нито САЩ подкрепят независимостта Естествено духовният водач на тибетските будисти би сменил тона, само че нито една световна сила не подкрепя отцепването на Тибетския автономен район в отделна държава. Европейският съюз, както и Съединените щати, настояват единствено за спазването на човешките права, както навсякъде по света. При тазгодишните безредици Вашингтон призова Пекин към „сдържаност“ от употреба на прекомерна сила. Подобен призив изглежда доста мек в дипломатическо изражение, но е показателен за днешните реалности. Той има тежестта примерно на евентуален съвет на китайския император Канси от династия Цин, управлявал в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век, към Големия бял брат да бъде по-толерантен при колонизацията на американските индианци от Южна Дакота. В рамките на днешен Китай Тибет прилича наистина на индиански резерват, само че високопланински, на Покрива на света. Местните жители имат съвсем различна култура и език; изглеждат крайно изостанали в развитието си на фона на високотехнологичните паркове в Пекин, Шанхай и Гуанчжоу; и те като индианците са капка в морето на китайското мнозинство от националността хан, което е над 80 на сто от населението на КНР, наброяващо 1,3 милиарда души. В самия Тибет коренните жители са около 6 милиона, а етническите китайци – малко над 7 милиона, твърдят тибетски емигрантски организации. Дори данните за китайското присъствие да са пресилени, тенденцията се потвърждава и от държавни медии в Пекин. Така че Тибет няма да се превърне в китайското Косово. Всички отхвърлят олимпийския бойкот Остава да се види дали олимпийските игри ще бъдат бойкотирани, както бе през 1980 г. с Московската олимпиада и 4 г. по-късно с тази в Лос Анджелис. Тогава, в разгара на Студената война, претекстът бе съветската окупация на Афганистан от 1979 г. Загуби цяло поколение спортисти, чиято цел на живота не бе реализирана. Днес претекстът за нарушени човешки права в Тибет по време на демонстрациите не издържа, защото именно тибетските демонстранти употребиха първи насилие и сякаш упорито искаха да предизвикат китайската ответна реакция. Поне на този етап бойкотът на олимпиадата в Пекин през август не е в дневния ред – нито на Международния олимпийски комитет, който и през 1980 г. бе против отказа от участие, нито на страните от ЕС или САЩ. Отделни спортисти може и да не заминат за Пекин, но това би било тяхно лично обвързване на политиката със спорта, както постъпи например Стивън Спилбърг, отказал ролята на артдиректор на олимпиадата. Въпросът с бойкота логично не съществува и за големите спонсори и рекламодатели на игрите, като „Кока кола“ например. Още преди две години корпорацията бе призовавана от известни личности и неправителствени организации да не обвързва логото си с нарушените човешки права в Китай, на което отговори, че те нямат нищо общо със спорта. А и с големите пари, които тя очаква от пекинската олимпиада. Глобален икономически играч Като стана дума за пари, в Китай всяка година влизат огромни суми под формата на преки чуждестранни инвестиции. През 2006 г. те са били 63 млрд. долара, а миналата са скочили на 74 млрд. долара. Освен този пряк чужд принос към стремглавото икономическо развитие и самият Китай си има достатъчно собствени пари - от няколко години е начело по валутни резерви в света, които достигнаха 1 трилион 528 милиарда и 200 милиона долара през миналата година! Такъв глобален гигант едва ли може да бъде бойкотиран в днешния взаимообвързан свят. Ами какво ще стане, ако изведнъж Пекин реши да бойкотира американските съкровищни бонове, за които плаща в долари? Намекът на китайски шеф на националната банка в този смисъл миналата есен бе достатъчен да предизвика трус, който отекна от Хонконг до Уолстрийт. При толкова големи икономически интереси нито едно сериозно правителство не би си позволило да дърпа китайския дракон за опашката. А Китай наистина е раздразнителен, когато става дума за Тибет. Повече от три месеца в края на миналата година например Пекин бе замразил официалните си контакти с Германия, защото Ангела Меркел си била позволила да приеме Далай лама за пръв път в сградата на канцлерството в Берлин. Тази реакция, разбира се, бе крайно пресилена, защото германският канцлер сам определя кого може да приема, и кого не. Пък и едва ли Меркел е заговорничила с будисткия духовен водач как Тибет да се отцепи от Китай. Все пак реакцията е показателна за ответните мерки, които Пекин може да налага при засегнати интереси. Всичко това не означава, че международната общност трябва да си затваря очите за случващото се в Китай, само че каквито и да било санкции вече са невъзможни, какво остава за олимпийски бойкот. Нека си припомним, че Вашингтон замрази официалните си контакти с Пекин веднага след потушаването на демонстрациите на пл. „Тянанмън“ на 4 юни 1989 г. Но само няколко месеца по-късно прати на тайно посещение помощник държавен секретар, за да смекчи ефекта на собствената си политика. А през 1989 г. Китай още не бе тази глобална сила, която днес влияе на курса на долара – защото е вторият купувач на американски държавни ценни книжа в света; на цените на петрола – защото е втори потребител след САЩ; и на цените на металите – защото е водещ производител на стомана и най-голям вносител на цветни метали.