Яна Добрева Появява се ново, сериозно заболяване. От логореята на града – шумове, клаксони, викове, оксижени, строежи, аларми - до това, че напоследък почти всички неспирно говорят. Процентът на монолозите стремително расте. Говоренето се превръща от дар Божи в сериозен проблем на общуването. Освен че всеки иска всичко да си каже, то и никой никого не слуша. Говори се и все по-бързо. Думите препускат и се сливат, често в неразбираем поток. Лавина от говорене. Хората тичат, векът е напрегнат, трябва да се свърши много работа, трябва да спечелим пари, трябва да нахраним децата си, трябва да оцелеем, трябва да реализираме амбициите си... Дните се търкалят като гевречетата, дето ги продават по няколко в найлонови пликчета. Животът, във вид на гевречета стремително се изтърколва, засипан от думи. Такава лудница! Опитваме се да я изговорим, за да я изхвърлим навън. Говорим по мобилните телефони, говорим по улиците, говорим в превозните средства, говорим на съвещания, често си говорим сами, говорим по телевизиите, по митингите, говорим с претенции за собствената си същественост, говорим все по-силно и все по-налудничаво. Ето какво пише в енциклопедията: „Логорея (гръцки