„Специалистът в тесния смисъл на думата е идиот в широкия смисъл на думата” Афоризъм от ХХ век Андрей Райчев Вече и политическите бебета знаят, че разговорите за миналото са забранени, освен ако искаш да се провалиш. Не говоря за СДС (а сините имаха за специалност построяване на разказ за миналото на България!). Дори и ДСБ (а те са тесни специалисти по въпроса) се стараят да избягват разсъжденията за комунисти и ченгета... Но разговор за бъдещето не започва. Нацията не обсъжда нищо освен подробности. Защо ли? Може би защото самата дълбока структура на проектите за бъдеще се различава из корен от обсъждането на минали събития. И наистина. Всеки разговор за миналото предполага (подразбира) следното: „Аз всъщност съм готин. Но има едни, които досега (комунистите) или много преди (османлиите) или дори в дядо Адамови времена (византийците) са вършили лоши работи, та съм на този хал.” Този разговор е (1) безкраен, (2) утешителен, (3) може реално да завърши само по един начин, с всеизвестното „Абе, ние, българите, сме си такива, не ставаме за нищо...”. Обсъждането на бъдещето има съвсем различна „скрита предпоставка”. Подразбира се, че имаш добри и лоши черти. И мислиш как да стъпиш на добрите и да преодолееш лошите. Тоест предмет на разговора е какво да насилиш у себе си (освен ако си решил да насилиш някой друг – да ограбиш, да завладееш, какъвто, слава богу, не е случаят). От тази постановка поантите в дискусията за бъдещето следват от само себе си. Примерно: чисти ли сме като страна, или се чувстваме мръсни? Ако е второто (в което съм сигурен, понеже от кочината на улицата човек влиза в изрядно чисти апартаменти), то да вземем да си забраним, да речем, найлоновите пликчета. Тоест да вземем да ходим с мрежи на пазар, а? Няма да ни паднат ръцете... И така нататък. Кои обаче са немитологичните ни национални положителни черти? Не от серията, която започва с „трудолюбив народ” (което, бога ми, не си представям как сме си го внушили, може би защото не сме пътували навремето) и която завършва с класическото (и май вече отпадащо) предположение, че чехите и германците са импотентни и жените им идват тук да компенсират въпросния недъг. (То, асъл, на нашия морски гларус му е трудно да си представи иначе защо обилно дезодорираната чехкиня се задява с него, миризливеца.) Та извън митовете имаме ли силни черти на националния характер? Вероятно има и много други, но аз лично съм напълно убеден в две: 1.Нашенецът маниакално се стреми към образование на децата. 2.Пак той с невероятна скорост усвоява новите неща, взима чуждо, не е консервативен, учи се бързо, въвежда иновации. Е, защо, ако това е вярно, не направим веднага натрапващия се извод: тук трябва да стъпим, това е приоритетът на приоритетите: образование и приложна наука! Тук, а не в несъществените увеличения на семейните приходи с по пет-десет лева трябва да хвърлим засега жалките си резерви. Още повече че България е подписала документ, според който в обозримо бъдеще ще трябва да хвърля в приложна наука 2 на сто от бюджета си, тоест колкото и за войска! Това впрочем е и хитър начин обединена Европа да заобикаля най-голямото си табу. А именно - държавното дотиране на индустрията. Европа ще дотира, но само хайтека! И ако бързо не съобразим това – така и ще си останем в дъното на опашката. А можем, наистина можем да се придвижим напред. Тази публикация на вестник „Класа” е съвместна с радио „Дойче Веле” Други текстове от същия автор: www.raichev.org За отзиви и коментари: This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.