Йордан Бакалов, председател на ПГ на ОДС В деня на траур за загиналите във влака София-Кардам едва ли имаше български гражданин, който да не се помоли за жертвите. Мир на праха на без време отишлите си. Молим се те да са получили своята утеха на небето. Но кой ще даде утеха на близките им? Кой ще направи поносима тяхната болка? За пореден път родители не дочакаха децата си за празниците. За пореден път в държавата ни се случи нелепа групова смърт. Сигурно днес много българи се питат защо се търсят причини и посоки, когато влакът вече се е преобърнал? „Индиго”, Лим, мостът на Бяла... В последните години някак свикнахме да се утешаваме при нещастия, че трагедията консолидира нацията ни. Че когато лошото дойде, сме склонни да забравим различията и злобата на деня и да се обединим около човешката болка. Трагедията край Червен бряг обаче показа нещо друго. Че небрежността взема човешки жертви, но не е ясно кой е виновен за това. Че държавата и нейните институции не могат да реагират професионално, но отдавна са загубили и способността да реагират човешки. Че смъртта при такива обстоятелства е повод не за истински размисъл, солидарност, скръб, а за размяна на реплики между т.нар. политически мъже в опит за трупане на политически дивиденти. Че оставките са готови и са в джоба, но не се подават, защото с дни наред се разследва, прехвърля се отговорност, отлага се. Доизяснява се дали шефът на БДЖ е повече или по-малко виновен от шафнера, дали вината е у министъра или у кондуктора. Това не е политически въпрос. Това не е въпрос на разследване.Това е въпрос на човешко достойнство и съпричастност към скръбта на близките на загиналите. Като че ли от ден на ден все по-рядко си даваме сметка, че всички ние пътуваме в един и същи влак. Да, всички сме различни. Да, някои са в първа, други – в трета класа, и това разпределение невинаги е логично или справедливо. Да, когато ни връхлети нещастие, някои се опитват да помогнат, а други снимат с камерите на джиесемите си и търгуват със записите. Но искаме или не, забелязваме ли го или не, цялото ни общество трупа белези от всяко нещастие, което допуска да се случи или което подминава с цинично безразличие. След трагедията край Червен бряг, обществото ни, всички ние, натрупахме нови белези. От това, че държавните институции и служители не могат да реагират бързо и адекватно. Че приятелите на загиналия Даниел, който пътуваше към сватбата си, продължили да го търсят, след като трупът му бил разпознат, защото никой не намерил в себе си елементарната човещина да ги уведоми. Че подадените от БДЖ телефони не отговаряха. Че имаше само един списък с жертвите. Че никой не се погрижи навреме за оцелелите. Че се използваха всякакви възможни хватки да се забави обявяването на всенароден траур, за да не се наруши спокойствието на предварително планираните церемонии по празника. Като че въпросът със скръбта и състраданието може да се решава по график като издигането и свалянето на знамена... С белези като тези обществото ни става все по-грозно и по-грозно. Време е да спрем да заобикаляме фактите с фразата, че предстои „сериозен анализ” на причините за трагедията. Това е противно, безчовечно, цинично. Сериозен анализ налагат чиновничеството и бездушието. Сериозен анализ налага фактът, че тази трагедия ни дава повод за много тъжната констатация, че живеем в болно общество. Че чисто човешката солидарност става дефицит. Че изразът „поемане на отговорност” се превръща в будещо насмешка клише. Има виновни за невинните жертвите на БДЖ и те трябва да понесат своята отговорност. Това е първата необходима стъпка, за да не се повтарят такива трагедии.