Бианка Панова: За мен художествената гимнастиката вече е затворена страница
Интервю на Катя Сунгарска – ТВ2
- Здравей, Биби, добре дошла в България. От колко време вече си тук?
- Вече почти 3 седмици съм тук.
- Какви са първите ти впечатления?
- Да ти кажа – много противоречиви. Връщам се в една нова страна. България много се е променила през тези 18 години – вече е станала европейска държава.
Интервю на Катя Сунгарска – ТВ2
Бианка Панова е българска състезателка по художествена гимнастика. Тя е деветкратна световна шампионка и пет пъти европейски първенец. Бианка е едно от така наречените „Златни момичета“. Играе за „Левски“ и „Славия“. Треньорки са ѝ били Нешка Робева и Людмила Димитрова. Оттегля се от активна спортна дейност през 1989 г. и става треньорка последователно на националните отбори на Италия и Белгия. В момента заедно със своя съпруг, физиотерапевта Чавдар Нинов се занимава с медицина, като усъвършенстват консервативната билкова терапия миопунктура.
- Здравей, Биби, добре дошла в България. От колко време вече си тук?
- Вече почти 3 седмици.
- Какви са първите ти впечатления?
- Да ти кажа – много противоречиви. Връщам се в една нова страна. България много се е променила през тези 18 години – вече е станала европейска държава.
- Наистина ли? Ние тук някак си не го усещаме...
- Ами да, на глава от населението тук луксозните автомобили, S-класите са много повече отколкото на Запад – това е в кръга на шегата, разбира се. Две-три неща ми направиха очебийно впечатление – първо, хората са много изтощени, психически са изтощени. Те са буре с барут – от най-малкото нещо могат да избухнат. Това е разбираемо – начинът на живот, битът и т.н. Второ, страшно силни емоции има и в двата полюса – положителни и отрицателни. Трето, всички говорят за трафика, но това е навсякъде по света – във всички големи градове като Брюксел, Лондон, Рим, Милано... навсякъде го има трафика и в София не е по-различно. Но там има правила, които се спазват, има някаква етичност между шофьорите и някак си трафикът не се чувства така. Тук за да се придвижиш от едно място до друго, е събитие. Да не говорим за качеството на улиците, липсата на маркировка и т.н. И съжалявам, че трябва да го кажа, много съжалявам, но ужасната мръсотия навсякъде - по улици, градинки, паркове, пред блоковете, - това фрапира много, когато човек дойде отвън в България.
- И все пак казваш, че София е европейска столица. Защо?
- Абсолютно. Тук има вече много нови инициативи – ето например по въпроса с боклука има различни цветни контейнери и се надявам хората да ги използват все повече.
- Вече доста хора изхвърлят боклука си разделно, но проблемът е, че тези контейнери се събират на едно място.
- Е, това наистина е проблем, това е нещастие – в Белгия има по 7-8 разделения на боклука. Не само стъкло, пластика и хартия, органични отпадъци, но и различните видове консервени кутии, пластични бутилки от отровни материали, батерии и всичко се спазва – има страшни глоби.
- Какво друго мислиш, че ни приближава до Европа?
- Това, което ми направи впечатление, е, че тук усмивката е рядкост, въпреки че ние, българите, сме душа хора, умеем да се веселим... Явно животът е много тежък и наистина в продължение на тези 3 седмици, откакто сме тук със съпруга ми, всичко става много трудно. Става, но ужасно трудно – просто животът не е улеснен, а трябва постоянно да се бориш с незначителни неща.
- Казваш, че умеем да се веселим и да празнуваме, но в последните години празниците тук се превърнаха в почивни дни, някак си нямаме нагласата да празнуваме.
- Между другото това се коментира много и в Италия и в Белгия, че празниците се превръщат във вид консумизъм – всичко е на материална основа: да се седне, да се направи голяма трапеза и т.н., но все пак те не могат да се веселят като нас. Основната разлика е в мярката, те имат граница – като стане например 23-24 часа, се извиняват, казват, че на следващия ден са на работа, и се прибират и лягат. Всичко е много отговорно и премерено, няма нищо екстремно, както чувам, че има тук.
- Докато беше в чужбина, следеше ли политическите промени у нас? Ето сега има промени в кабинета, нови министри, скандали.
- Аз съм абсолютно аполитична, никога не съм се интересувала от политика и това го казвам като свой минус. Но политически проблеми има навсякъде. Не съм чувала държава, в която да не се оплакват от политиците си. В Италия – Берлускони и Проди, в Белгия месеци наред нямаше правителство защото се биеха фламандска и валонска част, което обаче не попречи на социалните офиси, на държавните предприятия да си вършат работата. Въобще не се усети, че няма правителство. Иначе никой народ не е доволен от политиците си – това е факт.
- Социологически проучвания сочат, че в Европейския съюз българите сме най-нещастни и неудовлетворени от живота си. Как си го обясняваш? И мислиш ли, че е мит работоспособността ни?
- Истината е, че преди 1989 година заплати се плащаха за работно време – от-до. Никой не ти искаше краен продукт и може би това малко поразглези хората. Знаеш ли, мисля, че има нещо в нашия манталитет, някак си все чакаме някой да ни свърши работата, може би не сме достатъчно отговорни, не сме израснали духовно за нещата. Ние сме в чужбина над 20 години и сме работили в доста европейски държави – наложи ни се да се интегрираме в тези общества с обичаите им и начина на живот – никъде не ни е било лесно, още повече че като чужденец ти трябва да покажеш, че си нещо повече от тях, за да те приемат. Но някак си там всичко зависи от теб – ако работиш, ако си добър, успяваш. Каквото си изработиш – това е. Няма работно време, даже някой беше казал – моят бизнес процъфтява в събота и неделя, т.е. след работно време, който работи повече, има повече. Но тук май не е така. И откъде ще намериш мотивация тогава, ако нямаш възвращаемост?! Защо да работиш повече и по-качествено?!
- Продължават ли българите по света да бягат един от друг, вместо да се консолидират в една общност и да си помагат?
- Много е тъжно да се каже, но да, така е. Ние сме индивидуалисти, предпочитаме да си направим нещата сами, без да се обвързваме със сънародници. Аз съм била в Америка, в Япония и къде ли не – руските общества например са едно цяло и не само те. Имаше един период в Белгия, в който цялото семейство се ограничавахме да говорим на български на улицата, защото върлуваше една нашенска банда от малцинството, която беше ограбила над 30-40 къщи. В Италия ако каж,еш, че си българка, може да те объркат с някоя от древния занаят – изобщо известни сме в Европа.
- Такъв ли ни е имиджът?
- Имаме и такъв имидж, за съжаление не мога да го скрия.
- С какво се занимаваш сега?
- От 2001 година съм посветена на дейността на моя съпруг – медицината, и направих рязък паралел между два свята – спортния, в който ти си обграден от млади, прави, здрави хора, мотивирани и знаейки какво искат, и света на медицината, където реално виждаш болката, страданието... реалния свят. И тогава разбрах, че една добра дума, една усмивка, една подадена ръка точно когато човекът отсреща има нужда, е много по-ценна от който и да е медал.
- За постоянно ли се връщате в България?
- Тук сме, за да представим една, бих казала, уникална и революционна система в областта на консервативната билкова терапия, нарича се миопунктура и не без гордост мога да кажа, че нейн създател е моят съпруг д-р Чавдар Нинов. Става дума за една перфектна диагностична и терапевтична медицинска стратегия за лечение на тежките двигателни смущения и на хроничната мускулно-скелетна болка. Тя се третира като пато-физиологичен феномен, но тази болка, която е хронична, тази, която персистира с години, тази, която не може да се локализира от лекуващия лекар и на пациента му е трудно да обясни, която няма явна етиология. След над 25 години търсене и в тясно сътрудничество с медицински институции и водещи клиницисти по целия свят беше формулирана и създадена тази система миопунктура и аз съм изключително горда, че съм макар и малка частичка от този проект, защото много хора страдат и може да им се помогне, за да постигнат добро здраве и качествен живот.
- Ти беше треньор на Националния отбор по художествена гимнастика на Италия, после и на Белгия, но след това се отдаде на танца – работиш ли сега и в тази посока?
- Ние, гимнастичките, се отказваме доста рано от спорта –20 години са едва ли не преклонна възраст, но аз имах шанса до мен да бъде съпругът ми, който ме поддържаше чрез миопунктурата, която възстановява костно-ставния апарат и мускулатурата и така можех да продължа с демонстрации, продукции и тв постановки по целия свят. Това ме насочи и към танцовото изкуство. В Италия имах своя школа и система, която е предимно джаз-лирикс, тъй като аз съм завършила и Танцовата академия в Бруш – Белгия. Идваха доста хора, които се забавляваха с танца и същевременно поддържаха на много добро физиологично ниво организма си. Тонифицират се всички мускули, а и се учат нови движения – когато отидеш в дискотеката, да не стоиш като пън, а да се чувстваш добре и със самочувствие. Лесно е и хората го правят с удоволствие. Ако останем тук, може да направя школа и тук.
- Затворена страница ли е за теб гимнастиката?
- Това беше един друг свят в едно друго време. За съжаление сега всичко се е променило, залите са празни, не могат да се напълнят само с роднините на гимнастичките. За мен това беше един голям подарък от съдбата, защото с мен тренираха десетки момичета от цяла България.
- Ти си деветкратна световна шампионка...
- Да, девет златни медала от световни първенства и пет златни от европейски и съм много щастлива от това. Ако можех, бих повторила, но по по-научен начин, защото жертвите наистина бяха болезнени и понякога ненужни.
- С какво влезе в Книгата на рекордите на Гинес?
- С осем излизания и осем перфектни десетки. Сега не се търси елегантност, а се залага на „каучука”
- За теб се казваше, че си най-елегантната гимнастичка за всички времена.
- Знаеш ли, не се търси вече тази елегантност, повече се залага на „каучука”, гъвкавост... с две думи, мисля, че не върви на добре художествената гимнастика като цяло. А тук, в България пък, няма държавна политика, не се поддържа спортът – не само гимнастиката, а изобщо. Аз винаги съм казвала, че е много лесно да бъдеш треньор по време на тоталитарния режим. Ако си треньор на Запад, нещата са различни, те имат всичко и трябва да търсиш много сериозна мотивация за децата, трябва да си психолог, защото те нямат много стимули да бъдат първи, да пазят диети и т.н. Трябва да стигнеш до сърчицата им и да ги мотивираш. Никога няма да забравя Валя Вербева, светла й памет, тя ме изгради като гимнастичка, повярва ми и имахме страхотна духовна връзка. Сега много стискам палци на нашите за олимпиадата.
- Успя ли да бръкнеш в душата на Джанет Джексън или на Мила Йовович?
- Джанет правеше турне в Европа и й бяха казали, че световната шампионка по художествена гимнастика е треньор на Националния отбор на Белгия. Тя дойде специално в залата, за да се запознаем, и не можа да си тръгне три дни. Беше удивена какви неща се правят в гимнастиката. Предадох й уроди по кондиционална работа и гъвкавост. А с Мила Йовович пък правихме хореография за филма „Петият елемент”.
- Малкият ви син Ричард как вижда България, харесва ли му тук?
- И на мен също ми е интересна реакцията му, на него му хареса най-много на село, всички знаем защо. Хубавото е, че говори български и това му помага да се адаптира. Той е много мъжко момче. А големият ни син, Стивън – той вече е на 23 години, твърдо върви по стъпките на татко си и е избрал медицината за своя кауза.
- Как да завършим това интервю?
- Сега ми идва наум за едновремешните пари, аз не съм ги виждала, но са ми казвали, че на тях е пишело „Бог да пази България”, ами нека е така – Бог да пази България!
