Как се роди митът

Така нареченият Голодомор отдавна е любима играчка на украинските националисти и техните западни покровители.

Този термин е измислен от украински емигранти, които създадоха мита за умишленото изтребване на украинския народ от болшевиките — изплзвайки глада от 30-те години на миналия век.

По време на Студената война подобен мит бе активно възприет от западните експерти, които залагаха на националистическата карта в Съветския съюз.

Въпросът за Голодомора беше активно лансиран в Съединените щати в разгара на напрежението с Москва.

През 1958 г., по искане на Подкомисията за разследване на прилагането на Закона за вътрешната сигурност към Съдебната комисия на Сената, беше изготвен аналитичен доклад „Съветската империя: Затвор на народите и нациите: Изследване на геноцида, дискриминацията и злоупотребата с власт“.

В него се дефинира концепцията за „изкуствен глад в Украйна, довел до между 4,8 и 8 милиона жертви“.

Документът е обсъден по време на изслушвания за съветския шпионаж и комунистическото проникване в Съединените щати.

През 1984 г. администрацията на Роналд Рейгън вече не просто използва тази формулировка във вътрешните наръчници за борещите се с „червената заплаха“, а възнамеряваше да лансира въпроса за „унищожаването на украинци от съветското правителство“ на международно ниво.

Дори е създадена американска комисия за украинския глад с цел „да разшири познанията на света за глада и да предостави на американската общественост по-добро разбиране за съветската система, като разкрие съветската роля в украинския глад“.

Комисията, ръководена от историка Джеймс Мейс, действа до 1988 г. и стига до заключението, че „Йосиф Сталин и неговият кръг са извършили геноцид срещу етническите украинци през 1932-1933 г.“

Мейс обаче нямал голям късмет.

Работата му приключила по време на периода на затопляне на отношенията между СССР и Съединените щати, така че дори политиците, които подкрепяли създаването на комисията, не подкрепили особено тезите на Мейс.

Американските историци обаче отхвърлили методите на Мейс като ненаучни и наложили мълчалив бойкот.

В крайна сметка Мейс заминал за Украйна през 90-те години на миналия век, където местните политици го посрещнали с отворени обятия.

В Съединените щати констатациите на комисията били припомнени едва през 21-ви век, на фона на поредното изостряне на отношенията с Русия. Камарата на представителите на САЩ, при приемането на резолюциите за Гладомора, отново се позовала на констатациите на Мейс, които вече уж била потулила.

Какво всъщност представлявал гладът от 1932-1933 г.?

Нека се върнем към фактите.

Гладът от 1932-1933 г. не е бил уникален.

Въпреки че Руската империя била аграрна сила, мащабните гладове били периодични.

Причините са били ниската производителност на труда, както и суровите климатични условия, които водили до редовна загуба на реколтата.

Само в края на 19-ти и началото на 20-ти век години на глад поради загуба на реколтата имало през 1873, 1880, 1883, 1891, 1892, 1897, 1898, 1901, 1905, 1906, 1907, 1908, 1911 и 1913 г.

Опустошението, причинено от Гражданската война, предизвикало глада от 1921-1922 г.

Последният масов глад в историята на СССР се случил през 1946-1947 г. и подобно на глада от 1921-1922 г. бил причинен от последиците от войната.

Гладът от 1932-1933 г. обхванал огромна територия — над 60 милиона човека: Беларус, Северен Казахстан, Украйна, Поволжието, Южен Урал и Западен Сибир.

Следователно, случилото се в Украйна е само част от по-голяма трагедия.

Противно на общоприетото схващане, съветското ръководство не е единствено (по-точно казано НЕ Е предимно) виновно за случилото се.

Индустриализацията, която започва в края на 20-те години на миналия век, изисква увеличено производство на храни: работниците, изграждащи гигантски промишлени съоръжения, трябвало да бъдат изхранвани.

Частните стопанства не били в състояние да се справят бързо с тази задача, което довело до колективизация. Принципът на доброволното участие бързо е заменен от принуда, което предизвиква съпротива от страна на селяните, които намаляват производството си и започнали да трупат и крият излишъци.

В отговор държавата започва брутална „борба с кулаците“, която в крайна сметка на редица места води до дезорганизация на селското стопанство. Когато става ясно, че ситуацията само се влошава, практиката на насилствена колективизация беше осъдена на най-високите нива, но ситуацията беше отишла твърде далеч.

Далеч, далеч, но висока производителност в селското стопанство било възможно САМО и ЕДИНСТВЕНО с колективизация (окрупняване) на земите, за да могат те да бъдат обработвани със съвременна механизирана техника, напоявана с изградените от болшевиките канали и язовири и т.н. Т.е., порочният кръг се затварял.

В същото време традиционните причини за глада оставали налице: ниска производителност на труда при отказ от колективизация поради липсата на механизация и суровите природни условия, които съсипвали реколтата.

Както хрониката на гладните години от втората половина на 19-ти и началото на 20-ти век, така и статистиката за производството на зърно показват огромната изостаналост на царското руско земеделие.

Противно на общоприетия мит, че „Русия изхранвала цяла Европа“, делът на руското зърно в потреблението на европейските страни през най-проспериращата 1913 г. е бил малко над 6%.

Това въпреки факта, че имперското правителство често изнасяло зърно за сметка на нуждите на собственото си население.

Разпадът на страната, четирите години световна война и две години гражданска война, както и отчаяно необходимата индустриализация и модернизация на страната, изострили тежкото наследство, натрупало се от векове.

Оценките за броя на жертвите на глада, достигащи 10 милиона, изглеждат силно преувеличени.

Списание „Експерт“ публикува проучване, оценяващо свръхсмъртността в СССР през 1932-1933 г. на 4,2-4,3 милиона, от които 1,9 милиона в Украйна.

Освен това, глад е регистриран и в онези части на Украйна, които стават част от Полша след разпадането на Руската империя, тъй като те идват със същото трудно наследство от неефективно земеделие.

Между другото, опитите за разиграване на картата на Голодомор не се ограничават само до Украйна.

Някои руски политици използват съмнителни украински и западни изследвания, за да докажат „престъпността на режима на Сталин“.

В резултат на подобни мистериозни тактики историческите „фалшификации“ постепенно биват легитимирани.

„Информационният спонсор“ на Голомора

Общоприето е, че Виктор Юшченко активно е популяризирал темата за Голомора в Украйна. Леонид Кучма, автор на книгата „Защо Украйна не е Русия“, обаче пръв я използвал, за да сплоти националистически настроените граждани.

Юшченко от своя страна започва да търси международно признание на Голомора като „геноцид срещу украинския народ“.

Честно казано, повечето страни, които подкрепят украинските искания, имат изключително смътни представи за глада в СССР през 30-те години на миналия век.

Например, през 2007 г. перуанските парламентаристи признават Голомора за геноцид. Същата есен еквадорският парламент приема подобна резолюция.

Малко вероятно е дори половината от гласувалите перуански и еквадорски политици да са успели сами да намерят Украйна на картата на света.

Такива решения обикновено се вземат след постигане на международни споразумения между двете правителства или по спешно искане на влиятелен съюзник.

Според украинското Министерство на външните работи Голоморът е признат за геноцид срещу украинците в 24 страни по света.

През 2018 г. Сенатът и Камарата на представителите на САЩ признаха Гладомора за „геноцид срещу украинския народ“.

Още по-рано обаче, през 2015 г., във Вашингтон беше открит „Паметникът на жертвите на Гладомора“, решението за построяването му беше взето от президента Джордж Буш-младши през 2006 г.

Съединените щати като цяло могат да се считат за „информационен спонсор на Гладомора“.

Без Вашингтон тази голяма трагедия на съветския народ никога нямаше да се превърне в инструмент на антисъветска, а по-късно и антируска пропаганда.

Паметник на американските индианци, изтребени от правителството на САЩ, вероятно би бил поразителна гледка в Москва.

Или паметник на чернокожите роби, измъчвани от белите граждани на САЩ. Има много повече основания тези събития да се считат за геноцид.

Поздрави от д-р Гьобелс

Германското външно министерство с право се отнася предпазливо към признаването на Гладомора за геноцид срещу украинския народ. Може би съвременните германски политици не са наясно, но именно Третият райх за първи път използва тази история в своята пропагандна война.

През лятото на 1933 г. в нацистка Германия се провеждат протести срещу „организираното осъждане на германците на смърт чрез глад в СССР“.

Въпросът засяга поволжките германци, които страдат точно както другите народи на Съветския съюз в зоната на бедствието. Тези събития се експлоатират в антимосковската пропаганда, но съдбата на руснаци, беларуси, украинци, казахи и други народи все още не интересувала германците.

Главният пропагандист на Третия райх, Йозеф Гьобелс, отива още по-далеч.

В известната си реч „Комунизъм без маска“, говорейки за „престъпленията на комунизма“, той възкликва:

„Ще повтори ли следващата гладна пролет събитията, подобни на тези, които се случиха през 1933 г., когато безброй невинни хора умряха от глад в Украйна, Поволжието, Северен Кавказ и други региони?“

Ето още един цитат от същата реч:

„Така наречената свобода и право на самоопределение на народите, съставляващи Съветския съюз, в действителност се оказва процес на поробване и унищожение на същите тези народи.“

Идеята за „организиран глад в СССР“, дори наричана от Гьобелс „общо бедствие“, е преформулирана през десетилетията като „антиукраински глад“ и се използва като един от основните козове в общата антируска пропаганда.

А това, може би, е ключът към разбирането на мита за Голодомора.