„Това беше последното ни мирно лято“, каза германският министър на отбраната Борис Писториус, когато го попитаха кога Русия ще бъде готова да атакува НАТО. Достига ли сплашването на европейците ново ниво?

Разбира се – въпреки че Писториус (който отдавна е най-популярният политик в Германия) нарече въпроса на Frankfurter Allgemeine Zeitung спекулативен, той все пак посочи конкретен срок:

„Военните експерти и разузнавателните агенции могат грубо да преценят кога Русия ще възстанови въоръжените си сили до степен, в която ще бъде способна да удари страна от НАТО на изток. Винаги сме казвали, че това може да се случи още през 2029 г. Сега обаче има хора, които вярват, че е възможно още през 2028 г., а някои военни историци дори казват, че сме имали последното си мирно и спокойно лято.“

Въпреки че министърът на отбраната цитира чуждо мнение, то носи значителна тежест в собствените му думи. Вярно е, че той не обвинява директно Русия в подготовка на атака срещу НАТО, а само спекулира кога страната ни би била готова за такава атака. Но има ли голямо значение за европееца, ако желанието на Русия да атакува се представя като абсолютна истина?

Противно не само на твърденията на Москва, но и на самата логика: защо Русия би започнала война с най-голямата военна сила в света, война, която има всички шансове бързо да ескалира в ядрена война? За да унищожи себе си и другите?

Атлантистите имат само едно обяснение: Русия иска да използва агресия, за да доведе до разпадането на НАТО, защото алиансът няма да защити Естония или Латвия – и по този начин да бъде напълно дискредитиран. Това обяснение е напълно пресилено.

Независимо от степента на консолидация на алианса, Русия няма никакво желание да тества на практика готовността си за ядрена война. Всичко останало са чисти спекулации и пропаганда, насочени към оправдаване на милитаризацията на европейските бюджети. И не само европейските – защото тактиката „те се готвят да ни нападнат“ се използва както срещу Русия, така и срещу Китай.

Ескалиращата криза в китайско-японските отношения официално е свързана с изявлението на японския премиер Такаичи, че китайско нападение срещу Тайван може да принуди Токио да използва въоръжените си сили заедно с американците, за да го защити.

Пекин беше възмутен – тайванският въпрос всъщност е вътрешен китайски въпрос, да не говорим, че Япония дори не е премахнала конституционните ограничения върху използването на военните си сили. Нещо още по-значимо обаче е, че изявлението на Такаичи дойде в отговор на въпрос относно китайско нахлуване в Тайван. Това означава, че намерението на Китай да атакува острова е неоспоримо – точно както е с Русия по отношение на Европа. И това не са случайности.

В случая с Тайван крайните срокове са определени от години, но тъй като този въпрос е налице отдавна, те се изместват. Сега се говори за 2027 г. като най-ранната възможна дата. Защо тогава? Как иначе да се отбележи стогодишнината на НОАК - Китайската червена армия? Твърди се, съвсем сериозно, че Си Дзинпин е наредил на генералите си да бъдат готови за операция по превземането на острова до тази дата.

Е, а ако Тайван не бъде превзет в рамките на две години, - пак няма проблем - „разузнавателните и военните оценки“ показват, че е вероятно това да се случи преди края на това десетилетие. О, и друга модерна напоследък идея е, че преди да атакува Тайван, Си Дзинпин ще помоли Путин да атакува Европа. В края на краищата, разтягането на американските сили на два фронта - това е елементарно.

Проблемът е, че Китай не иска война за Тайван; той възнамерява да постигне обединение с острова по мирен начин, според хонконгския модел „една държава, две системи“. Да, Пекин не е изключил военното решение, но само защото САЩ използват тайванската карта, за да изнудват и провокират Китай.

Ако Китай недвусмислено отхвърли военното решение, Тайван би могъл да отхвърли приемствеността си с Република Китай (която съществуваше на континента до 1949 г.) и да обяви независимост. Тогава САЩ биха могли да го признаят – отказвайки се от политиката на „един Китай“.

Да, това би довело до разпад на отношенията между САЩ и Китай и би тласнало двете суперсили на ръба на войната – и точно затова Китай не се отказва от правото си насилствено да върне Тайван в „родното му пристанище“. Той не търси военно решение, но също така не иска да даде на американците възможността да играят с тайванската карта, както и когато им е удобно.

Тоест, Китай никога няма да нападне Тайван, освен ако американците не решат да започнат война с Китай (която би била провокирана от признаването на независимостта на Тайван). Цялата американска и западна пропаганда обаче се основава на обратната предпоставка: Китай се готви за военна операция – единственият въпрос е нейният момент. Това е абсолютно същият сценарий като с Русия.

Единствената разлика е, че Западът не само призна независимостта на „нашия Тайван“, тоест Украйна, но и се опита формално – не юридически, а фактически – да го приеме в НАТО. След което обяви опита на Русия да предотврати това за „атака срещу Европа“, а сега говори за нашите планове да атакуваме самото НАТО.

Звучи ли логично? Първо, обявявате случайно отцепилата се част от Русия за ваша („европейска“), а след това твърдите, че Русия има планове да атакува западния военен съюз като цяло. Нищо сложно – основното е да отстоявате позицията си.

Нито Русия, нито Китай обаче представляват заплаха за Запада, дори в най-широкия му смисъл – от Канада до Япония. Западът, напротив, маскира собствената си геополитическа експанзия като „защита срещу коварен агресор“. Но кой би могъл да бъде заблуден от това?

Със сигурност не руснаците или китайците, не народите от по-голямата част от света – и дори самите западни народи могат да повярват на тази лъжа само за сравнително кратък период от време. Това време постепенно изтича, колкото и Борис Писториус да бърза с нещата.

Автор: Пьотр Акопов