Тази седмица президентът на САЩ Доналд Тръмп посети Израел и Египет, за да наблюдава първоначалното изпълнение на мирното споразумение за Газа, което, както мнозина се надяват, ще сложи окончателен край на двегодишната война в ивицата.
Ако мирът се задържи, споразумението за Газа ще бъде най-голямото външнополитическо постижение на Тръмп, дори ще надмине Авраамовите споразумения от първия му мандат, които нормализираха отношенията между Израел и няколко арабски държави.
Като се има предвид скоростта, с която администрацията на Тръмп помогна за договарянето на примирието, сега е подходящ момент да се оцени трескавата външна политика на Тръмп в началото на втория му президентски мандат.
„Доктрината на Тръмп“ – неконвенционалният, енергичен и бърз подход към световните дела, който сега се прилага от Съединените щати – има някои значителни постижения, най-вече в Газа. Но дали тези пробиви са устойчиви и може ли външнополитическият му подход да бъде ефективен при по-големи геостратегически предизвикателства?
По-икономична структура за вземане на решения
Един от начините, по които подходът на администрацията на Тръмп се различава от този на предишните администрации – включително Тръмп 1.0 – е в неговата по-стройна организация, която е по-способна да прилага бързи действия.
Тръмп промени структурата за вземане на решения в областта на националната сигурност по изненадващ начин. Държавният му секретар Марко Рубио сега изпълнява едновременно функциите на негов съветник по националната сигурност. Рубио също така е намалил персонала на Съвета за национална сигурност от около 350 на около 150 души, който все още е по-голям от много от предшествениците на Тръмп преди Барак Обама.
Имаше и някои грешни стъпки. Първият съветник на Тръмп по националната сигурност, Майкъл Уолц, се опита да удовлетвори нуждата му от бързо вземане на решения, като създаде групови чатове в приложението Signal за малката група ръководители на агенции и висши съветници, които съветват Тръмп. Това с право предизвика опасения относно сигурността на класифицираната информация – особено след като Уолц по погрешка добави журналист към една чат група – и впоследствие той беше отстранен.
С много по-малък персонал сега Рубио прилага по-устойчив метод за комуникация на президента с неговите топ съветници, най-вече чрез самия Рубио и влиятелната ръководителка на екипа на Тръмп Сузи Уайлс.
Рубио също така е ръководител на реорганизацията отгоре надолу на бюрократичните структури на външната политика. Десетки служби бяха премахнати, а стотици професионалисти бяха съкратени. Многобройни политически назначения, включително посланически, остават незапълнени.
Много от бюрата сега се ръководят не от утвърдени от Сената помощник-секретари, а от професионални служители на дипломатическа и държавна служба, „старши служители на бюрото“. По този начин броят на политически назначените политици е доста малък – предимно в пряката орбита на Рубио – като същевременно на ключови позиции се запазват професионалните „изпълнители“, които изпълняват политиката.
Разчитане на специални пратеници
За да подготви почвата за собственото си сключване на сделки, Тръмп използва за разговорите на най-високо ниво и своя дългогодишен приятел и многофункционален пратеник Стив Уиткоф. Без никакво потвърждение от Сената, Виткоф се превърна в най-доверения глас на Тръмп в Украйна, Газа и няколко други външнополитически преговори.
Масад Булос, друг непотвърден пратеник на Тръмп, води преговори от второ ниво, предимно в Африка, но също и в части от Близкия изток.
Зетят на Тръмп, Джаред Къшнър, също изигра ключова роля в неотдавнашното споразумение за Газа. Това повдигна въпроси за конфликти на интереси. Въпреки това акцентът на Тръмп върху ориентирани към сделки бизнесмени в дипломатически роли е умишлен. Изглежда, че този подход е добре дошъл в някои среди, особено в Близкия изток, където конвенционалната дипломация е натоварена с много исторически багаж.
Подход „шок и ужас“
Към всичко това, разбира се, се прибавят и стилът и шоуменството на Тръмп. Най-спорните му изказвания – например искането на САЩ да притежават Гренландия – може да изглеждат абсурдни и обидни на пръв поглед. Съществуват обаче реални опасения за националната сигурност относно ролята на Китай в Арктика и възможността независима Гренландия да послужи като клин в един критичен регион. От тази гледна точка установяването на известен контрол от страна на САЩ върху външната политика на Гренландия е напълно рационално предложение.
Това, което е уникално за Тръмп, е темпото, обхватът и интензивността на неговата лична дипломация. Пример за това са отношенията на Тръмп с израелския министър-председател Бенямин Нетаняху. Докато Тръмп прегръща Нетаняху публично и дава зелена светлина на всички военни действия на Израел, той е готов да откаже на израелския лидер на четири очи. Например, Тръмп се намеси, за да предотврати анексирането на Западния бряг от Израел непосредствено преди пробива в Газа.
Освен това личната очарователна офанзива на Тръмп с арабските лидери в региона – неговото първо голямо чуждестранно пътуване след погребението на папа Франциск беше в Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства – създаде коалиция, която да окаже натиск върху Хамас да каже „да“ на сделката.
Дипломатическият подход е „шок и ужас“: всичко, навсякъде, наведнъж. Предишните споразумения и норми (включително тези, определени от самия Тръмп) се омаловажават или отхвърлят в полза на действия в момента.
Има ли по-дългосрочна визия?
Разбира се, подходът на Тръмп има и недостатъци. Миналото не може да се пренебрегва, особено в Близкия изток. А много предишни споразумения и норми са съществували по някаква причина – те са работили и са помогнали за стабилизирането на иначе хаотични ситуации. Много предстои да видим дали подходът на Тръмп може да доведе до дългосрочно решение в Газа. Много критици изтъкнаха неяснотата в неговия мирен план от 20 точки, заради която той може да се разпадне във всеки един момент.
Не е необичайно за втори мандат на американски президент като Тръмп да се съсредоточи върху външната политика, където ролята на Конгреса е силно ограничена, а президентът има широка свобода на действие. Но американските президенти обикновено се фокусират върху постигането на едно голямо нещо. Спомнете си ядрената сделка на Обама с Иран или увеличаването на войските в Ирак на Джордж У. Буш.
Днес, в допълнение към споразумението за Газа, Тръмп се стреми към отделни дипломатически споразумения с четирите основни американски противника: Китай, Русия, Иран и Северна Корея. Логиката на това е да се постави под пряк натиск съюзът на лошите играчи. Доверява ли се китайският лидер Си Цзинпин достатъчно на руския президент Владимир Путин, за да се противопостави на молбите на Тръмп, и обратното? Доколко Русия и Китай се притесняват, че севернокорейският лидер Ким Чен Ун ще сключи сделка с Вашингтон?
Истинският тест за доктрината „Тръмп“ няма да бъде успехът на споразумението за Газа, а дали той ще успее да се възползва от него, за да отдалечи противниците на Запада – най-вече Китай и Русия – един от друг и да ги постави в по-слаби стратегически позиции.
