В последно време с думата война много често започва и свършва денят ни. А тя се втурва и в нощите на хората с по-лабилни нерви. Защото те, без дори да са помирисвали военни сблъсъци, инстинктивно знаят по-добре дори от професионални политици какво е войната.

Стотици видни политици и учени от античността до днес са търсили най-точната формулировка на войната. И удивително - не може да се каже за нито едно определениеза нея, че не е болезнено точно, особено когато са я изстрадали по един или друг начин. Ако надзърнем в интернет, ще видим колко много от най-големитеумове на човечеството са се вълнували от войната. Открай време, когато недоимъкът в някоя страна е ставал нетърпим, политиците й, вместо с икономически средства са се опитвали да решат проблемас най-лошото лекарство - с война. За да ограбят народите, които успешно са градили живота си в мирно време. А грабежът вследствие на войната всъщност е основната причина за нея, откакто свят светува.

И тук на преден план излиза пропагандата за войната и ролята на журналистите, защото без да убедиш народа си в необходимостта да рискува живота си във военни действия, не е възможно да се води война. Ето как я определя френският поет, есеист и литературен критик Пол Валери:

„Войната е начинът съвършено непознати хора да се убиват един друг за славата и благото на други хора, които отлично се познават един друг, но не се убиват.“

Днес ви предлагам едно особено значимо изследване за войната на проф. Искра Баева, в което тя с типичната сичестност надниква в десетки войни - от античността до военния сблъсък на Русия и Запада в Украйна, в който изпъкват особено брутално и цинично причините за него и двойните стандарти в медийното отразяване. Още преди той да е завършил, на дневен ред вече е пазарлъкът. За какво ли не.

И още нещо - забелязвате ли как всички български медии премълчават тотално многохилядните митинги в подкрепа на лева? На тях ще им припомня един вековен принцип, който, забележете, е американски и върху него се гради т.н. американска демокрация:

“Вестниците са призвани да служат на управляваните, а не на управляващите”.

Ами сега?

Има ли и имало ли е една истина по време на война? Исторически преглед

Проф. Искра Баева

За зло или за добро войната винаги е съпровождала развитието на човешкото общество и историята на международните отношения от самото им начало (когато са създадени държавите и те влизат в различни взаимоотношения). Тя е легитимно средство за тези отношения, затова и подготовката за война е важна част както от образователната система, така и от философията. Неслучайно една от римските поговорки, популярна и до наши дни, е приписваната на Платон „Si vis pacem, para bellum” („Ако искаш мир, готви се за война“). Както се вижда, тя има по-скоро военен характер, защото предполага борбата за мир през призмата на оръжията. За това говори и нейната обосновка, направена от римския военен историк Флавий Вегеций Ренат: „Qui desiderat pacem, bellum praeparat“ („Който желае мир, подготвя войната“) и неслучайно от тази фраза идва и името на пистолет Парабелум.

В древността и през средновековието чак до Просвещението войната не само е напълно легитимно, но и необходимо средство за реализиране на държавната политика. Чрез войните държавите защитават своята територия, разширяват владенията си, утвърждават позициите си в отношенията с другите държави. Но още тогава се проявява тенденцията, чието значение нараства с напредването на човешката история и оформянето на онова, което днес наричаме обществено мнение. Става дума за пропагандната подготовка на войните, чиято цел е да очертае отрицателния образ на противника и да подчертае справедливата кауза на собствената държава.

Можем да видим тази тенденция още през V в.пр.н.е. във връзка с първия голям конфликт в зората на нашата цивилизация: между младата Елада и старата Персийска империя. Става дума за Гръко-персийските войни, описани от „бащата на историята” Херодот в първите книги от неговата „История”. Според Херодот Персийската империя е варварска държава, докато Елада олицетворява цивилизацията – и наистина от европейската гледна точка (включително днешната) това изглежда така. Но не и според историческите реалности по време на Гръко-персийските войни, за което говори и забележителният епизод, с който започва втората война. Тогава, през 481 г.пр.н.е., персийският владетел Ксеркс изпраща на Атина и Спарта двама пратеници с посланието Елада да се подчини на Персия, което толкова разгневява елините, че те убиват посланиците. Осъзнавайки стореното, спартанците изпращат двама свои представители в Персия, като предлагат на Ксеркс в замяна на убитите персийци да убие двамата спартанци. Само че получават съвсем цивилизован отговор от Ксеркс: „Няма да накажа нарушаването на правото с нарушаване на правото”. С други думи, персийските владетели разбират и спазват правилата, докато елините се оказват подвластни на емоциите. Това, разбира се, не пречи на Ксеркс да използва убийството на двамата персийци, за да представи подготвения гигантски поход срещу Елада като справедлив отговор за неспазването на правилата.

Елинската интерпретация на войната като борба на европейската цивилизация с азиатското варварство остава в основата на европейската история, според която цивилизоваността е присъща на Европа, като напълно се пренебрегва цивилизационното наследството на другите континенти. Различното отношение към европейските държави – т.нар. бели държави (към тях се числят Северна Америка и Австралия заради произхода им) и към страните от останалите континенти продължава до ден днешен.

Следващият голям конфликт, пред който се изправят елините – Пелопонеската война, дълбоко разделя победителите над Персия, но отново има противоборство в интерпретациите. Водещият разказ за войната е на атинянина Тукидит, който умее не само да разказва истории, а и да анализира събитията, което го превръща в първия истински историк. И Тукидит разказва Пелопонеската война през идеологическата призма на демократична Атина, противопоставила се на олигархична военизирана Спарта. Но иронично от гледна точка на цивилизационния подход изглежда краят на войната, който настъпва едва след като двете елински коалиции са принудени да се обърнат към Персия за помощ. В крайна сметка резултатът е общото отслабване на Елада.

Средновековието също дава своя принос в умението за пропагандиране на войните като необходимо и желано средство. Един от ярките примери за това е призивът на папа Урбан II за общоевропейски кръстоносен поход по време на църковния събор в Клермон през 1095 г. По неговите думи: „Те [мюсюлманите] оскверняват Божи гроб и принуждават нашите поклонници да плащат, за да влязат в Йерусалим. Това е достатъчно лошо, а и още нещо – тези врагове притежават по-голямата част от света... Нека онези, които отидат там, поставят кръст върху своята дреха като външен знак за вътрешна вяра... Те ще получат опрощение за всичките си престъпления”. Обещанието да бъдат опростени извършените в името на християнския Бог престъпления наистина довежда до завоюване на Йерусалим, макар не за дълго и с цената на избиването на цялото му население. Но и в този случай зад идеалната цел се крият икономическите интереси на европейците: желанието за контрол върху междуконтиненталната търговия на италианските градове държави и стремеж на кръстоносците към богатствата на Азия.

Неслучайно френският философ Реймон Арон оценява Кръстоносните походи така: „Когато един пророк започва с оръжие в ръка да разпространява идеите си, той няма да спре, докато не завладее планетата. Кръстоносците са сюблимни и ужасни в своята амбиция да утвърждават правата вяра”. Престъпленията, извършени срещу мирното население на Йерусалим, поставят началото на конфликт, който не е разрешен и до днес. И до днес мюсюлманите често припомнят Кръстоносните походи, за да оправдаят своите терористични атаки срещу Запада, независимо че християнството отдавна е загубило войнстващия си дух.

Благоприятна почва за очернянето на противника дава епохата на Реформацията. Този процес предхожда и мотивира унищожителната за една трета от европейското население Тридесетгодишна война. Ето как го правят представителите на двете противоборстващи си църковни тенденции. Протестантският проповедник Ланг обявява: „Католиците, подобно на турците, евреите и другите неверници, са извън градината на Божията благодат, на неговото всеопрощение и избавление, те са обречени вечно да вият, да пищят и да скърцат със зъби в огъня и жупела на Ада.” Не по-малко изобретателен е и католическият писателНас: „Протестантите са склонни към убийство, грабеж, лъжа, измяна, пиянство, чревоугодничество и кръвосмешение, без да се боят от нищо, защото според тях вярата им ги опрощава сама по себе си”. Така изглежда пропагандата през епохата на Реформацията.

Следващият ми пример еот Наполеоновите войни, обхванали европейския континент и очертали голямото идеологическо противопоставяне между революционна Франция и консервативно-монархическа Европа. Революционният заряд на френската армия привлича в нейните редици ентусиазирани привърженици на радикалните промени от цяла Европа. Докато контрареволюционната коалиция се опитва да противодейства на тези настроения, като най-изобретателна в окаритуряването на Наполеон се оказва Великобритания. Британският печат последователно представя Наполеон като жалко джудже, което обаче не отговаря на действителността, тъй като Наполеон е 170 см. (нормален мъжки ръст за епохата), докато британският военноначалник Артър Уелсли, по-известен като херцог на Уелингтън, е по-нисък. Тази манипулация показва как още от първите си стъпки медиите обслужват държавната политика, като заменят истинските причини за военния конфликт с невярна лична информация.

В края на краищата Наполеоновите войни завършват с установяването на нов регламентиран европейски ред. След големите кръвопролития от войните големите европейски сили успяват на Виенския конгрес (1814–1815) да създадат т.нар. Виенски концерт (олицетворяван от два съюза: Четворния и Свещения), който поддържа баланса на силите в Европа през целия ХIХ в. с едно важно изключение – Кримската война.

В Кримската война (1853–1856) също като при Наполеоновите войни се оформя широка европейска коалиция срещу една държава – този път Руската империя, която се е опитала да постави под свой контрол „светите места” в Йерусалим и Витлеем, и така е обединила Франция, Великобритания и Сардинското кралство в защита на Османската империя, като в хода на конфликта и Хабсбургската империя се присъединява към ултиматума срещу Русия. Кримската война придобива общоевропейски характер, а от неудобството големи християнски държави да подкрепят мюсюлманската Османска империя срещу също християнска макар и православна Русия ги спасява пропагандата. Тя е реализирана във формулировката на британския външен министър граф Кларендън, че става дума за „битка между цивилизацията и варварството”. И по такъв начин Османската империя се оказва на страната на цивилизацията, а Руската – на варварството. А че става дума само за военна пропаганда личи от факта, че само две десетилетия по-късно цяла Европа ще бъде обхваната от съпричастие към избиваните по най-варварски начин християни от същите „цивилизовани” османски власти.

Историческият ХХ век, както и съвременната епоха, започват с Първата световна война. Тя, наричана дълго време Голямата война, обогатява практиката да се използват медиите за подготовката на народите за война. Точно те създават отблъскващия образ на противника и стимулират националистическите чувства сред собственото население. При това медиите разполагат с достатъчно време за това, тъй като двете групировки – Централните сили и Антантата, са създадени много години преди началото на войната. Първата коалиция започва да се формира още през 1882 г., а втората – от 1893 до 1907 г. Така се ражда явлението, наречено модерна военна пропаганда.

Предвоенната пропаганда, възхваляваща националното минало, справедливите претенции на всяка от държавите от едната групировка и отричаща качествата, подчертава слабостите и отхвърля целите на страните от другата. Пресата на Антантата е изпълнена с примери, показващи грубото пруско „солдафонство”, докато вестниците на Централните сили подробно описват подмолните действия на „коварния Албион”, подиграват се на декаденстващите французи-рентиери и представят Русия като „затвор за народите”. В тези позиции няма място за търсене на истината или дори за нюанси.

Пропагандата скоро дава своите резултати, както показва трагичната съдба на френския социалистически трибун Жан Жорес, положил огромни усилия да предоврати войната с пламенни речи на големи антивоенни митинги. В атмосферата на нарастващ национализъм пацифизмът на Жорес се възприема като национално предателство и на 31 юли 1914 г., ден преди Австроунгарско-Сръбската война да се превърне в европейска, възмутен националист го застрелва. Това убийство става предсказание за милионите избити млади европейци от двете страни на фронта в предстоящите четиригодишни военни действия.

Акоискаме да открием защо наистина избухва тази война, трябва да се отдалечим от противоречивите тези, които мотивират германци, французи, британци, руснаци взаимно да се избиват. А предпоставките за Голямата война са в различните темпове за развитие на европейските държави, които променят статуквото, утвърдено от Виенския концерт. От една страна е нарасналото самочувствие и възможности на новоиндустриализиращите се държави (най-вече обединена Германия), които се чувстват ограничени във външнополитическите си интереси и са готови да се борят за нов баланс на силите. А от друга е желанието на Великобритания, следвана от Франция и Русия, да запази статуквото, включително и чрез силово възпиране на изпреварилата я Германия. Но за да бъдат реализирани тези скрити цели, се налага гражданите да бъдат убедени, че си заслужава да воюват и умират в защита на справедлива национална кауза.

Необходимостта да се убеждава населението в правотата на своята страна води до съзнателно разпространяване на неверяна информация от всички воюващи страни. Това изиграва своята роля, а десетилетие по-късно е и подробно описано. Прави го британският депутат Артър Понсонби в книгата си „Лъжа по време на война”. Той откровено обосновава идеята си: „Лъжата е признатои изключително полезно оръжие във време на война и всяка страна го използва съвсем умишлено, за да заблуди собствения си народ, да привлече на своя страна неутралните и да заблуди врага. Невежите и невинни маси във всяка страна не осъзнават, че са заблудени, а когато всичко свърши, лъжите се откриват и разобличават само тук и там. Тъй като всичко е минала история и желаният ефект е произведен от историите и изявленията, никой не си прави труда да разследва фактите и да установи истината.” Истината винаги се разкрива постфактум, но тази книга ни помага да разберем общото правило, прилагано при всяка война – пропагандата е част от военния арсенал.

След четири години ожесточени сражения, когато на 11 ноември 1918 г. оръжията най-после замлъкват, Европа е напълно изтощена, милиони млади мъже са изчезнали, икономика е в руини, а разрушенията са навсякъде. Вместо да потърсят дълготрайна поука, големите европейски държави тръгват по пътя на отмъщението, което скоро ще ги отведе до следващия конфликт. Чак век по-късно една от известните изследователки на Първата световна война Маргарет Макмилан ще се опита да формулира необходимата поука: „Вместо да се люшкаме безцелно от една криза в друга, сега е времето да помислим отново за онези страшни уроци от преди век с надеждата, че нашите лидери, насърчени от нас, ще помислят как могат да работят заедно, за да изградят стабилен международен ред”. Както виждаме днес, нищо такова не става.

Двете десетилетия между световните войни демонстрират колко погрешно могат да се интерпретират резултатите от Голямата война. В началото победителите искат да накажат победените така, че изобщо да не могат да се изправят – мирните договори, изработени от Парижката мирна конференция през 1919 г. имат такава цел. По-късно, изправени пред нови проблеми, те се опитват чрез отстъпки да привлекат победените към новия световен ред. Но първоначалното наказание поражда у победените само гняв, отхвърляне на несправедливия ред и желание за реванш, а отстъпките от 30-те години с политиката на „умиротворяване на агресора” са възприети като признак на слабост и засилват желанието да бъде разрушена Версайската система. Объркването идва и от новите идеологически мотиви: борбата с болшевизма позволява на германския фюрер Адолф Хитлер да си върне позициите на Запад, след което пък с антизападни и антидемократични мотиви сключва пакт за ненападение и със Съветския съюз.

Идеологическото противопоставяне от междувоенния период прераства в идеологизираната нова световна война. В първия военен период – 1939–1941 г., войната е между националсоциалистическия „нов ред” и британското виждане за съхраняване на Версайската система, а през втория период – 1941–1945 г., противопоставянето е между нацисткото виждане за бъдещето на света и идеята за демокрацията (според формулировките в Атлантическата харта), към която се присъединява и Съветският съюз със своята „социалистическа демокрация”.

Голямото ожесточение в годините на Втората световна война прави пропагандата, изградена върху скриването и манипулирането на истината, особено важна както в страните от Тристранния пакт, така и от Антихитлеристката коалиция. При тази война пропагандатае всеобхватна и добре оргаизирана от специално създадени служби. С такава дейност се занимават: в Германия – Имперското министерство на Народното просвещение и пропагандата; във Франция – Комисариатът по обща информация, в Съветския съюз – Управлението за пропаганда и агитация при ВКП (б), а през войната и Главното политическо управление на РККА, във Великобритания – Министерството на информацията, а в САЩ – Офисът по военна информация. Те координират и направляват посланията, обърнати към собственото население и към населението на противниците. В повечето случаи те са манипулирани, преувеличени или изтъкани от неистини и това се приема нормално, тъй като целта не е информирането, а мобилизирането на своите сили и демобилизирането на противника.

Ще дам няколко примера. Можем би най-популярният е този с първия говорещ филм на Чарли Чаплин „Великият диктатор” от 1940 г. В него диктаторът (алюзия за Хитлер и Мусолини) е представен толкова карикатурно, че реалният диктатор вече не изглежда страшен, а смешен. През 1940 г. САЩ още не са част от войната, но Чаплин е британец, а родината му е изправена пред едно от най-големите си предизвикателства, след като Франция капитулира и Третият райх овладява континента. Затова филмът на Чаплин, окарикатуряващ Хитлер, има толкова голямо значение. През 1941 г. Джо Саймън и Джак Кърби създават американския комиксов герой „Капитан Америка”, като най-важната му черта е борбата с нацистите.

Вторият пример е британски. През 1941 г. британският агент в САЩ Уйлям Стивънсън разпространява фалшива карта, според която Хитлер планира да завладее Южна Америка, да я трансформира в пет държави, подчинени на германското влияние. На тази карта се позовава президентът Фр. Д. Рузвелт в своята антигерманска реч на 27 октомври 1941 г., която рязко намалява германското влияние.

Третият пример е от германската пропаганда, предназначена за Източния фронт. Германците публикуват в своите вестници фотомонтажи на германски войници в Москва и Ленинград, а подготвят листовки за руснаците, в които ги призовават да се предадат, тъй като Сталин е избягал в Самара, а синът му Яков и този на Хрушчов Леонид вече са се спасили, като са се предали. А за САЩ обясняват, че страната се управлява от евреи, като такъв е и президентът Рузвелт.

В съветската военна пропаганда, залагаща по-специално на плакатите, германците са представяни като зверове или и жалки, изобразяват ги в дребен ръст, в бледи или тъмни цветове. Що се отнася до сведенията за германските жестокости, те също са част от военната пропаганда, но за съжаление в повечето случаи не са преувеличени.

Разбира се, победата на Антихитлеристката коалиция във Втората световна война е постигната не заради фалшивите послания на военната пропаганда, но те също изиграват своята роля.

Епохата на Студената война носи противопоставяне между Изтока и Запада в най-различни сфери, но поне на европейския континент до горещи войни не се стига. Не така оптимистично от гледна точка на мира изглеждат нещата след края на Студената война, когато приключва двуполюсният свят и се установява еднополюсен PaxAmericana. Още в началото на 90-те години военните конфликти се завърнаха в Европа – в началото като процес на разпадане на Югославската федерация, а в края на 90-те години еволюираха до война на НАТО с остатъчна Югославия (Сърбия и Черна гора). И отново медиите се включиха в пропагандната подготовка на войната: от сръбска страна с разкази за терористичните действия на АОК (Армията за освобождение на Косово), а от косоварска с обвинения срещу сърбите в жестокости и опит за етническо прочистване, намерили широка подкрепа в западните медии. Интересна от гледна точка на моята тема е обосновката за войната, започнала на 24 март 1999 г. Става дума за „разкритията” на българското военно разузнаване, че сръбската армия е подготвяла акция „Подкова” за етническо прочистване на Косово. Тази „информация” впоследствие се оказа фалшива, но тя оправда военната кампания на НАТО срещу СР Югославия, неполучила санкцията на СС на ООН. Не бива да забравяме и пропагандните послания на повечето европейски медии, насочени към идентифициране на Югославия на Слободан Милошевич с Третия райх на Хитлер: за целта широко бяха използвани документални кадри от холокоста.

С неверни предпоставки, разпространени чрез медиите, започна и войната на Джордж Буш Мл. с Ирак през 2003 г., отново без съгласието на СС на ООН. В този случай фалшификатът за наличието в Ирак на Саддам Хюсеин на биологически и химически оръжия за масово унищожение беше „произведен” от ЦРУ. В тази война, започнала с лъжа, загиват между 150 000 и 650 000 души и допълнително се задълбочава конфликтът в Близкия изток. Тази война, както и другите, резултат от обявената от същия президент на 11 септември 2001 г. „глобална война с тероризма”, целят запазването и разширяването на американското господство в съвременния свят (т.нар. нов американски век), но темата на тази публикация е друга.

Традицията воюващите държави да използват лъжи, разпространявани от медиите, е продължена и в настоящия продължителен и разрастващ се военен конфликт между Русия и Украйна. Разминаващите се информационни тези на двете страни се отнасят до: основните характеристики на конфликта: кога и как е възникнал, какви са основните цели, какъв е характерът на военните действия, колко и какви са жертвите и какви обекти и защо са подложени на атаки. В повечето случаи разминаването е радикално. А понеже живеем в дигитален век, като канали за пропаганда се използват не само вестниците, радиостанциите и телевизиите, както е било в миналото, а и световната електронна мрежа и особено социалните мрежи.

Възраждат се не само двойните стандарти, а и назоваването на ставащото със заблуждаващи имена. Така например Русия нарича пълномащабната война Специална военна операция, а на свой ред ЕС нарича кампанията за въоръжаване на Украйна Европейска инициатива за мир. По тази програма „за мир” до средата на 2023 г. на Украйна са предоставени 3,6 млрд. евро, а заедно с военната подкрепа на отделните държави-членки сумата достига 12 млрд. евро.

България не прави изключение в прилагането на двойни стандарти в отразяването на войната. Като член на НАТО и ЕС страната ни е заела позиция в подкрепа на Украйна, но тъй като не е пряк участник във войната, би трябвало да търси по-разнообразна информация за военните действия – не само от Украйна и съюзните страни, а и от Русия и неутралните държави. Повечето български медии обаче предпочитат еднопосочната проукраинска информация, което според мен се дължи на поредния политически императив. Можем да го открием навсякъде. Например в атаките на Пролет Велкова срещу председателката на СЕМ Соня Момчилова за това, че Момчилова си е позволила да говори, че войната на Русия в Украйна имала предистория, което звучало като оневиняване и оправдаване на случващото се. В тази линия се вписва и бившият председател на СЕМ Георги Лозанов, който отрича правото на медиите да представят различни гледни точки за войната с думите: „няма как да имаш две гледни точки, когато едната гледна точка е на насилника, другата на жертвата”.

И ако накрая трябва да дам отговор на въпроса, зададен в заглавието, той е много стар и категоричен, защото е формулиран още през Vв.пр.н.е. от древногръцкия автор на трагедии Есхил: „Истината е първата жертва на войната.”. А се изкушавам да цитирам мнението за ролята на медиите във войните на един наш съвременник, пожертвал свободата си в името на достъпа до информация - Джулиан Асандж: „Когато разберем, че войните започват в резултат на лъжи, разпространявани сред британската общественост, американската общественост, и на политиките в Европа и в други страни, тогава кои са военнопрестъпниците? Не са само лидери. Не са само войници. Това са и журналисти. Журналисти са военнопрестъпници.”

“Медиите и войната. Медийна сигурност” част2, сборник, BISFRIM, 2024, 54–66.

Източник: * Черно на бяло ; Автор: Христо Георгиев