Разказ за Мюнхенската конференция през 2024г., когато вече поражението на Запада се носеше във въздуха, а Тръмп не беше станал президент

Атлантиците са особен вид западни либерали. Те възприемат световния ред като проект, изискващ твърди действия по отношение на останалия свят, който трябва да бъде държан под контрол чрез убеждаване или сила, хегемония или доминиране.

I.

Естествено, аз също ще отседна в „Байеришер Хоф“. Франц Кафка

Хотел „Байеришер Хоф“ („Bayerischer Hof“) в Мюнхен е несъкрушима крепост на централноевропейската култура, където гидовете обичат да водят туристите. Рихард Вагнер ходел на чай в „Хоф“ след спектаклите си в Мюнхенската опера; Зигмунд Фройд е спорил тук с Карл Юнг за сатуса на либидото; Кафка отседнал в „Хоф“ в навечерието на своите втори и последни публични четения пред враждебната аудитория. Десет години по-късно Хитлер се учил в „Хоф“ да яде раци под наставничеството на светска лъвица, а Йозеф Гьобелс винаги разчитал на стая в „Хоф“, за да се наспи. Хотелът преживява революциите от 1848 г. и 1918-1919 години. Тогава пред сградата е убит лидерът на социалистите Курт Айснер, а Бавария за кратко става република с работнически съвети начело. През 1930-те години хотелът отбива опитите на нацистите да го откупят, бива почти разрушен от бомбардировките на съюзниците през 1944 г., а след това не са пестени сили за възстановяването му. Днес сградата с 337 стаи и широка фасада се издига над неголемия Променадплац като парче целувчена торта – малко голяма за чинийката си. Ежегодно през февруари стотици дипломати, политици, търговци на оръжие и експерти идват тук на Мюнхенската конференция по сигурността.

Пристигнах в Мюнхен, за да изуча детайлно европейската „култура на сигурността“ на „срещата на трансатлантическото семейство“ – най-голямото кулоарно дипломатическо мероприятие в света. Днес в глобалната политика се развиват три кризи: Украйна, Газа, Тайван. Всяка от тях може да се превърне в пожарище, чиито пламъци да заплашат да обхванат и съседите. 

Ден преди началото на конференцията вратите на десетки мерцедеси и БМВ-та хлопаха пред „Хоф“ – специалистите по безопасност обглеждаха мястото. Над 5 хиляди полицаи дежуряха в центъра на Мюнхен – по петима на всеки участник в конференцията. Старият град на практика се превърна в музей на военното положение. На всички улици, водещи към хотела, имаше полицейски блок-постове, по покривите на сградите бяха разположени офицери, над града кръжеше вертолет, неголеми групи хора се събираха около кордоните. Зяпачите очакваха пристигането на братята Кличко – кметът на Киев Виталий и Владимир. И двамата – бивши боксьори тежка категория и световни шампиони. В началото на 2000-те години братята се снимат в реклама на млечните блокчета „Kinder“ и остават кумири за германците в определена възраст.

Пред „Хоф“ има неголям самоделен мемориал – ламинирани снимки и запалени свещи в подножието на статуя (паметник на композитора от 16 в. Орландо ди Ласо – б.ред.) Приближавайки се, очаквах да видя снимки на израелски заложници в Газа или, може би, пленници от Мариупол. Оказа се, че мемориалът е посветен на Майкъл Джексън и се поддържа от мюнхенски почитатели – през 1990-те години той неведнъж е отсядал в „Хоф“. При едно от посещенията свитата на Джаксън изхвърлила сред събралата се на площада тълпа фенове скъпото спално бельо от хотела, на което написали „обичам те“.

Мюнхенската конференция по сигурността е настроена на друга тоналност. Това е физическо въплъщение на набор от ценности, описвани от понятието „атлантизъм“. Атлантиците са особен вид западни либерали, които възприемат световния ред като проект, воден от Съединените щати със съдействието на Европа и изискващ твърди действия по отношение на останалия свят, който трябва да бъде държан в подчинение чрез убеждаване или сила, хегемония или доминиране.
„За атлантиците основната мантра е „нито крачка назад“. Това значи да стоиш до край, в каквото и блато да си попаднал – от Виетнам до Афганистан.“

Идеята е, че държавите-съпернички ще възприемат това като непоколебимост, а не като високомерност на елита, който смята нежеланието на гражданите си да водят война в чужбина за форма на популизъм. Макар атлантизмът да се е зародил като англосаксонизъм и негово ядро да са САЩ и Великобритания, в най-радикалните си форми той е разпространен и в Централна и Източна Европа. 

Артериите на атлантизма пронизват континента под формата на академии на НАТО, булеварди „Джон Ф. Кенеди“ и американски къщи в германски градове, в които можете да прочетете биографията на Дейви Крокет (легендарна фигура от американската история и политика – б.пр.) или „Голямата депресия за глупаци“, а по стените висят плакати на национални паркове. Всъщност Мюнхенската конференция е един от елементите на плеяда атлантически институции, включително германския фонд Маршал на САЩ (германският фонд Маршал е в списъка на чуждестранните и международните неправителствени организации от 21.03.2018 г., чиято дейност е обявена за нежелателна на територията на Руската федерация), Федералната академия по политика на сигурността, Атлантическия съвет (Atlantic Council – който е в списъка на чуждестранните и международните неправителствени организации от 21.03.2018 г., чиято дейност е обявена за нежелателна на територията на Руската федерация), „Атлантическата инициатива“, Германското атлантическо общество, „Атлантически мост“. Всички те упорито се стараят да отложат датата на смъртта на един светоглед, който е познавал и по-добри дни.
Изглежда резонно да се смята, че златният период на атлантиците са 1990-те години, когато американската мощ все още е изглеждала доминираща, Китай тъкмо е станал вносител на нефт, интернет връзките в Индия са прекъснати, а руските деца пият водка на „Невски проспект“ сред хаоса на посткомунизма. Всъщност обаче златният им период е през 1960-те години, когато американската мощ не просто не изисква потвърждение, а нараства изключително, когато вътрешното противопоставяне на войните в чужбина едва започва да се усеща. Когато главният противник се намира зад желязната завеса. Когато на летище „Темпелхоф“ в Берлин, построено още от нацистите, се помещава база на ВВС на САЩ с боулиг и баскетболна площадка.

„За атлантиците – повечето от които са възрастни хора, но има и достатъчно младежи – руската кампания в Украйна е равносилна на преливане на кръв.“

Световният ред се е изменил, никой не спори по това. Някои, като ХАМАС, не искаха да останат встрани от новите договорености, други, като Русия, искаха да вземат участие в последните коректури, а на Китай все повече импонираше идеята за отворен световен ред. Още повече, че САЩ активно се стараеха да си върнат статута на господство, отхвърляйки международните норми, както при Буш. Германия, губеща повече от останалите в резултат от двете последни размествания, които сама инициира, се държи с всички сили за рушащото се статукво. Впрочем може да се каже, че Германия и Израел са се разположили на противоположни койки в каюта от луксозен клас: Германия е нация, в която интелектуалците вярват в постнационализма повече от всеки друг, а Израел е нация, придържаща се към прерогатива на европейската етнонационалистическа държава от 19 в., появила се в грешния регион и твърде късно. Израел гарантира сигурността си максимално – първокласна армия, ефективно лоби във Вашингтон, завземане на територия в Шестдневната война. Германия е недостатъчно застрахована – слаба армия, никакво национално лоби във Вашингтон, страната по същество е склад за ядрени оръжия, чиито кодове за изстрелване са в ръцете на американския президент, а разширяване на територията не се обсъжда дори от крайната десница.

Освен това двете държави се държат здраво в прегръдка, която може да бъде разкъсана от фигура, равна на Бисмарк, и тук не става дума само за политика на паметта. Германия продава с отстъпка на Израел подводници, които могат да носят ядрен боен заряд, а най-голямата до момента оръжейна сделка на Израел е доставката за Германия на ракети с далечен радиус на действие „Arrow 3» за инициативата „Европейски небесен щит“, с която излезе канцлерът Олаф Шолц скоро след началото на руските бойни действия в Украйна. Израел и Германия се оказаха на противоположни позиции по волята на Вашингтон, водещ с Русия прокси война, която е по-гореща от всеки друг конфликт от времето на Студената война. Освен това САЩ с ускорено темпо вървят към стълкновение с Китай в Азия и са подложени на атаки от йеменските хути, въпреки че администрацията на Джо Байдън непрестанно ги бомбардира.

Това беше най-кошмарната конференция по сигурността в Мюнхен. Година по-рано налице беше оптимизъм по повод шансовете на Украйна да нанесе поражение на Русия. Днес руската армия изгони украинците от Авдеевка, нанася удари по складове за боеприпаси, осигурява безопасността на Кримския мост и увеличава производството на оръжия – икономиката се движи на военни релси. Владимир Путин даде голямо интервю на Тъкър Карлсън, в което отделно се спря върху перспективите за мирни преговори. Украинската армия изпитва недостиг на личен състав, загубите на Русия от убити и ранени са значителни, но на тях им е по-лесно да ги заменят.

През миналата година Израел сякаш успя да подобри отношенията си с някои арабски страни, бяха постигнати договорености за обмен на разузнавателни данни и привличане на мигранти от Азия в името на общото благополучие. Днес Израел води война на унищожение в Газа. Това е клане с всички произтичащи от него последствия: продължават взривовете в университети, ракетните обстрели на родилни домове, жителите на Газа са обречени на глад със съдействието на институциите на гражданското общество на Израел, а ВВС на САЩ са готови да хвърлят енергийни барчета на оцелелите. Къде да се дянат палестинците? Може ли Австралия да предложи остров Рождество? Ще можем ли да убедим британските тори да ги включат в плана за депортиране на бежанците от Руанда?

Могат ли те да обслужват курортите, които Джаред Къшнър предлага да построи на крайбрежието на Газа? Някой има ли pdf на плана „Мадагаскар“? (Планът „Мадагаскар“ предвижда преселване на европейските евреи на о. Мадагаскар, където да се създаде супер гето. Съставен е още в 19 в., но практически обсъждан в Третия райх преди началото на 1940-те години – б.а)
Африка не изглежда много добре. В Сахел има серия от преврати и метежи, която засегна всички държави, освен Мавритания, французите отново си измиха ръцете и си заминаха от последната колониална сцена. В Централноафриканската република руската частна военна група „Вагнер“ отвори пивоварна и контролира най-големия златен рудник в страната, макар правителството да се опитва паралелно да привлече американски частни военни сили за гарантиране на сигурността. В Евразия в началото на годината успешно завърши прочистване на територии от местното население – Азербайджан с помощта на израелски дронове застави арменците да напуснат  Нагорни Карабах. В същото време в Европа Швейцария се отказа от многовековния си неутралитет (вземайки участие в икономическата война срещу Русия), а Лео Варадкар, премиер-министърът на Ирландия, която не е в НАТО, за първи път дойде в Мюнхен. Що се отнася до големите европейски държави – Германия и Франция се сблъскаха с безпорядък, организирани от ултрадесни по различни причини, а лидерите и на двете страни всеки момент ще се окажат заклещени между злобния Путин на изток и зловредния Тръмп на запад. Ежеседмичното германско издание Der Spiegel задава въпроса не ѝ ли трябва ядрено оръжие на Германия, въпреки че това е забранено  в една от точките на договора за Обединението. Събралите се в Мюнхен бяха екзистенциално заредени, но видимо се намираха в паника.

II.
Усмихваме се на астрологичните надежди и оставяме небето на специалистите. Адриана Рич

В първия ден на работата на конференцията в „Хоф“ дойдоха съобщенията за смъртта на Навални в колония в Задполярието, където той беше изпратен – в съответствие с царистките традиции – да излежава деветнайсет години затвор. Участниците в конференцията гледаха в телефоните си и интерпретираха новината като сигнал от Путин: тази година мен не ме поканихте в Мюнхен, но аз все пак съм с вас. „Според вас днес ли са го убили или специално са пазили новината?“ – ошашавено питаше млад немски журналист свой английски колега, работещ за шведски уебсайт. След няколко минути Крисоф Хойсген, председател на конференцията, гуру на външната политика при Ангела Меркел и бивш постоянен представител на Германия в ООН, излезе на сцената. Аудиторията се приготви да слуша епитафия за Навални. „Умря Хенри Кисинджър, днес скърбим за него“, каза Хойсген. След което зачете подготвената си реч. Кисинджър влезе в пантеона на атлантиците преди Навални. След това Хойсген съобщи за смъртта на Навални и че неговата жена Юлия е в Мюнхен. Със сдържан тон Хойсген обяви, че темата на конференцията е „Загуба за всички“ – което напълно подхожда за описание на глобалния ред, макар че, добави той с доза ирония, „ние сложихме въпросителен знак“. Той напомни, че слоганът на конференцията е „Мир чрез диалог“ – независимо че руснаците и иранците не бяха поканени – и призова да не се поддаваме на „мрачни настроения и безизходица“. „Помолихме всички модератори да търсят проблясъци на надеждата (silver lining) в дискусиите“, каза Хойсген. Германците и дипломатите, а особено германските дипломати, с удоволствие използват английски идиоми.

На Променадплац се появи кортеж от черни Chevy Suburban, в „Хоф“ пристигна Камала Харис. Тази традиция бе започната още от Джо Байдън, истински фанатик на атлантизма, и оттогава в Мюнхен винаги очакват вицепрезидентите на Съединените щати. Харис влезе в залата, където я очакваха поне две затруднения. Първо, всички чакаха изказването на Юлия Навална, което би засенчило всичко, което може да каже Харис. Второ, Харис пристигна там, където европейците съдят американците според това доколко са отстъпили от позициите на Джон Маккейн. Затова на Харис ѝ се наложи да дава отговор: не, Вашингтон не изоставя европейците сега, когато руската мечка е вече на прага. Тя трябваше да убеждава аудиторията: Тръмп е получил пристъп на безумие, когато заяви, че руснаците могат да правят всичко, каквото пожелаят, с европейските страни, които не изпълняват условията по бюджета на НАТО. Харис направи всичко това, но някак формално. „Никога досега след края на Студената война този форум не се е провеждал при такива обстоятелства“, каза тя. Всички наоколо кимат. „Нашето свещено задължение в рамките на НАТО остава неизменно“. Моля, продължавай, небесна музо. Харис изрази съжаление, че „някои в САЩ“ искат да „се изолират от света“. Но това няма да се случи. В стратегическите интереси на Америка, подчерта Харис, е да остане глобален лидер и това е за благото на редовите американци.

„“Дойде време да победим Русия!“ В гласа на Харис прозвуча известна тревога, но тя не намери отклик у събралите се.“
Те искаха да чуят призив към оръжие от човек с пагони, а не мотивационната реч на треньора по хокей на трева. Но това е годината на изборите, затова Харис прокара тезиси като за пред CNN, MSNBC, C-SPAN. Пред тази аудитория от нигерийски военни и латвийски дипломати Харис предпочете да зарадва демократите от Охайо. „Направихме безпрецедентни инвестиции, които са възможни веднъж на поколение, за да възстановим нашите пътища и мостове, пристанища и магистрали, повече от 40 хиляди инфраструктурни проекта в нашите петдесет щата“, каза тя. „Преместваме производството на полупроводници обратно в Америка, осигурявайки си безпроблемна верига на доставки и обезпечавайки бъдещето на технологиите.“ Това приличаше на хибрид от националистическа, дори тръмпистка политика и сдържан ентусиазъм от типа „ние знаем как трябва“ и „не сме ли по-добри от всяка алтернатива“.

В кулоарите израелският министър на външните работи Израел Кац даде интервю на един от най-популярните немски репортери Паул Ронцхаймер, който представлява таблоида „Bild“. Журналистът направи име по време на дълговата криза в Гърция. Раздаваше драхми на площад „Омония“ в Атина, призовавайки гърците да престанат да ограбват трудолюбивите германци и да напуснат еврозоната. Удивително беше да го видя тук, защото Bild – чийто американски аналог е списание „People“, отроче на администрацията на Рейгън – нееднократно е критикувал Кристоф Хойсген и Мюнхенската конференция по сигурността за недостатъчна лоялност към Израел. Хойсген безразсъдно беше нарекъл атаката от 7 октомври „акция“ и оттогава безуспешно се опитваше да заглади своето прегрешение. Ронцхаймер стана флагман на вълна от обвинения в „Bild“. „Само си представете, - пишеше той – че един от най-влиятелните бивши дипломати на Германия, глава на най-важната световна конференция по сигурността, е съгласен с активистите, разсъждаващи в духа „да, но“, в момент, когато в Израел продължават да намират овъглени и обезобразени тела на невинни хора“.

Ронцхаймер е оптималният вариант за интервю с министъра на външните работи на Израел. Кац за първи път идва в Германия, освен това родителите му са преживели Холокоста, затова Ронцхаймер е почтителен към госта. Дипломатът рязко отбелязва, че не би съветвал Генералния секретар на ООН Антониу Гутериш да се сблъсква с него в кулоарите в Мюнхен. Ако на Израел не бъде позволено да довършат работата си в Газа, „отделни ивици Газа ще се появят в Лондон, Париж и Берлин“, отбелязва Кац. Никой не разбира какво значи това. Може би Кац е имал предвид, че в бъдеще в някои райони на европейските столици ще бъде нужно да се проведат контратерористични операции и дори въздушни удари? И ако е така, то унищожаването на ХАМАС ще помогне ли подобен сценарий да бъде избегнат? В края на разговора Ронцхаймер поблагодари на Кац, че е дошъл, а хора със снимки на израелски затворници обкръжиха дипломата, за да си направят селфи.
По-късно чух разговор как Юлия Навална се разридала след изказването си в Мюнхен, но на сцената нейната решителност изцяло завладя аудиторията. „Аз искам да призова цялата световна общност, хората от целия свят да се сплотят и да победят това зло, да победят ужасяващия режим в Русия“. Присъстващите я аплодираха на крака. На практика присъствахме на канонизацията на Навални. От помощ беше и това, че той се беше отказал от изначално присъщия му руски шовинизъм. Навални израсна от собственото си дисидентство, трансформира се и в крайна сметка достигна до момента, когато стана напълно съответен на старата мечта на Запада за Русия, възникнала още в 1917 г., когато реформаторът Александър Керенски три месеца управлява страната, преди болшевиките да го свалят. Смъртта на Навални се превърна в зрелище (дори Тръмп, оценявайки обществения резонанс, няколко дни по-късно нарече себе си дисидент). Когато Юлия Навална слизаше от сцената, Нанси Пелоси вече я чакаше, за да я прегърне в обятията си.

Пред „Хоф“ видях останка от администрацията на Обама – Бен Роудс, автор на неговите речи по въпросите на външната политика, който се беше отдал на спомени със сътрудниците от апарата на вицепрезидента Харис. „Помниш ли колоната от автомобили прред Червения форт в Делхи?“, попита сътрудник на Харис. „Да, има случаи, когато е по-бързо да стигнеш пеш“ – отговори Роудс. Изглежда той нямаше високо мнение за конференцията. „Обама никога не е идвал в Мюнхен“, ми каза. „Това мероприятие е по-скоро за сенатори. Байдън обичаше да идва тук, Маккейн също.“ Относно американското участие в конфликта в Газа Роудс се изказа вяло. Американската външна политика е поколенческа работа, а Роудс е по-чувствителен от старото поколение, включително от предишния си шеф, към това как ще бъде гледана страната у дома и в чужбина. Докато разговаряхме, дойде новината, че сенатор Линдзи Греъм няма да вземе участие в конференцията тази година. „Греъм тръгва за южната граница, така че може да пропусне разговорите със старите германски другари“, каза Роудс. Основната звезда от републиканците ще бъде младият сенатор от Охайо Джеймс Ванс. „Разбира се, Ванс ще дойде. Ванс ще дойде да побърбори“, отбеляза Роудс.

III. Съединените щати са неотменима сила, а Русия – непоклатима. Егон Бар

Мюнхенската конференция по сигурността е учредена през 1963 г. от нееднозначната фигура в германската история и на практика реклива от миналото Евалд Хенрих фон Клайст. Клайст принадлежи на пруски аристократичен род убедени монархисти. Баща му решително противодейства на демократичните преобразувания на своето време. Старият Клайст не само приветства краха на Ваймарската република, но и критикува нацистите, наричайки ги некомпетентна банда хулигани. Той обявява Хитлер за страхливец по време на неуспешния мюнхенски пуч от 1923 г. и се опасява, че нацистката партия е прекомерно заразена от идеите за социално равенство. Старият Клайст убеждава консервативното си обкръжение да попречи на Хитлер да стане канцлер, предлагайки му министерството на пощите и публикува памфлет „Националния социализъм: опасност“ година преди идването на Хитлер на власт. После дълги години се крие. Успява да преживее „нощта на дългите ножове“, след това се опитва да създаде антинацистка съпротива в Англия, където се среща с Уинстън Чърчил. По това време 21-годишният му син е вербуван от Клаус фон Щауфенберг за участие в покушение срещу Хитлер през юли 1944 година.
Както разказва младият Клайст десетилетия по-късно, той заминава за фамилното имение в Западна Померания, за да поиска благословия от баща си. „Ти си длъжен да го направиш, - отговаря старият Клайст, гледайки през прозореца. – Човек, който се провали в такъв момент, никога в живота си няма да бъде щастлив.“ По план младият Клайст трябва да приведе в действие взривно устройство в куфар, стоейки до Хитлер по време на представянето на новата униформа на Вермахта. Хитлер отменя мероприятието и на Клайст не се удава шанс да реализира замисъла. Няколко месеца по-късно Щауфенберг залага бомба под маса, на която е трябвало да седи Хитлер. В резултат на взрива загиват четирима присъстващи, фюрерът остава жив. На заговорниците е устроено залавяне и повечето от тях, включително старият Клайст, са екзекутирани. Младият Клайст по чудо оцелява. Разпитват го десетки пъти, държат го няколко месеца в лагера в Равенсбрюк и в крайна сметка го пускат на свобода, вероятно очаквайки да ги отведе до други предатели. Благоразположен германски офицер дава съвет на Клайст да се върне на служба във Вермахта, което той и прави, записвайки се в групата армии „Цезар“ в Северна Италия. Там той посреща края на войната.

В 1945 г. армейското разузнаване на САЩ за по-малко от денонощие определя Клайст като ценен актив сред множеството военнопленници, които се намират на футболния стадион в Генуа. Снабдяват го с „Кианти“ и цигари и му предлагат три години платено обучение в Щатите в замяна на пропаганда в полза на американската окупация. Като германски консерватор от старата формация, Клайст отказва. „Имаме достатъчно начини да ви принудим да сътрудничите, - заявили американците. Не мисля, - отговорил Клайст. – Държали са ме в Гестапо, а те разбираха от работата си по-добре от вас“.

Много високопоставени нацисти са реабилитирани от Вашингтон в хода на подготовката за Студената война със Съветския съюз, но Клайст е особен случай – крайнодесен антикомунист с безупречна антинацистка репутация. Истинското политическо нововъведение на американците в Западна Германия е формирането на нова порода западноориентирани германски пазарно настроени консерватори – категория, която исторически се е определяла като антагонистична на западния либерализъм. Заплахата, която най-много тревожи американските окупационни войски, идва от движението за мир, което набира популярност в Германия. Уморени от войната, дезориентираните германци не искат отново да хващат в ръцете си оръжие, защото войната току-що е разрушила обществото. Западногерманските социалдемократи смятат, че интегрирането на ФРГ в НАТО и американската сфера на сигурност завинаги ще затвори вратите за обединение на страната. В 1951 г. почти пет милиона западни германци подписват петиция против превъоръжаването на страната. В отговор ЦРУ започва да стимулира антикомунистически настроения в Западна Германия с помощта на пропаганда, идеологическа обработка на младежи и възстановяване потенциала на Вермахта, чиято история вече започва да бъде ретуширана от американските специалисти. През 1952 г. успоредно с други инициативи ЦРУ учредява Общество за военни изследвания, където работи наред с други и Феликс Щайнер, бивш генерал от СС, отговорен за редица жестоки престъпления, включително убийството на най-малко 600 евреи в Украйна. В 1954 г. в обществото пристига  генералът от танковите войски Георг Ханс Райнхард, а Клайст с антинацисткото си минало украсява ръководството. По това време той вече не вижда необходимост да се съпротивлява на Запада и заема предложения му пост.

Американският проект за превръщане на западните германци във воини на Студената война се оказва успешен. Към края на 1950-те години официалната съпротива срещу ръководения от Съединените щати ред рязко намалява. Съветският съюз извършва една историческа грешка след друга. Застигнат ненадейно от най-мощното оръжие на съюзниците – привързването на дойчемарката към долара – СССР блокира Берлин и се сблъсква с многостранна демонстрация на превъзходството на Запада: Берлинската въздушно-транспортна операция. В Западна Германия се намират стотици хиляди американски войници и голямата авиобаза Рамщайн. Германските промишлени гиганти, снабдявали нацистите, като Thyssen, Krupp, Heckler&Koch (компания, основана от ветерани на Mauser), са интегрирани в американската армия и полиция, помагат за снабдяването на хегемона с подводници, артилерийски снаряди и огнестрелно оръжие. Ако ръководителите на Германия бяха поискали повече независимост и пространство за маневри, то за това нямаше да са нужни военни и въоръжение, а по-скоро дисциплина в икономиката, която би им позволила да станат конкурентни износители, а това на свой ред би дисциплинирало съседните страни. Но германското обществено мнение не винаги е удовлетворявало американските покровители. В 1963 г. Егон Бар, който след няколко години ще стане архитект на външнополитическия курс на новия канцлер, социал-демократа Вили Бранд, описва основните черти на Източната политика. Съгласно нея Западна Германия трябва да се стреми към сближаване с Източния блок и по този начин да се опита да получи дивиденти от мира. В същата година Клайст основава Мюнхенската конференция по сигурността, призвана да укрепи основите на атлантизма.

През следващите трийсет години конференцията е платформа, на която натовските функционери могат – без специалното внимание на медиите – да коригират отношенията на Европа и САЩ, да регулират степента на европейската автономност в съответствие с момента. В края на 1990-те години, когато последният канцлер на Студената война Хелмут Кол най-после напусна поста си, неговият главен външнополитически стратег Хорст Телчик предсказва превръщането на конференцията в шумно сборище от типа „да огледаме другите, пък и ние да се покажем“.

„Руската заплаха изчезна и старите спаринг партньори Егон Бар и Хенри Кисинджър успяха да се престорят, че разведряването и източната политика са едно и също нещо.“

Най-известните случки от историята на конференцията са от 2000-те години. През 2002 г. кацлерът социалдемократ Герхард Шрьодер отказа да подкрепи нахлуването на Буш в Ирак. (Фактически това решение затвърди американската хегемония, демонстрирайки че несъгласие в рамките на съществуващия ред е възможно, а Германия все пак подкрепи операцията с невоенни средства.) В следващите години американските интервенционисти успяха да подчинят Европа, включително Германия. В 2007 г. Владимир Путин дойде на Мюнхенската конференция и заяви, че всякакви стъпки на НАТО по посока на Украйна ще бъдат фатална грешка. Между другото, на видеозаписи може да се види как Ангела Меркел се усмихва на обичайната руска праволинейност. Година по-късно администрацията на Буш принуди лидерите на Франция и Германия, въпреки техните възражения по време на срещата на върха на НАТО в Букурещ през 2008 г., да се съгласят, че Украйна един ден ще стане член на алианса. При положение, че мнозинството украинци не поддържаха тази перспектива.
През 2008 г., когато в света бушуваше финансовата криза, конференцията беше оглавена от дипломата Волфганг Ишингер. Той се оказа един от най-ефективните пиари в историята на конференцията, вярно, най-вече в посока давосификация. Именно той започна да кани ръководители на компании, а в преддверието на първата конференция по време на финансовата криза заяви, че участниците ще обсъждат „банки, а не танкове“. Към 2014 г. Мюнхенската конференция се превърна в платфрома, където американските неоконсерватори изискваха от европейците самостоятелни действия. На закрита сесия в кулоарите на конференцията през 2015 г. Виктория Нюланд, помощник държавен секретар за Европа и Евразия, разкритикува мирното регулиране, което Германия се опитваше да изработи съвместно с Русия в рамките на Минските споразумения, осъждайки „московските акцийки на Меркел“ – или опитите на Берлин да постигне дипломатически компромис с Кремъл. Нюланд също даде да се разбере, че САЩ ще противодействат активно на нови източници на автономност за Германия, преди всичко газопровода „Северен поток-2“.

Ишингер се оказа въвлечен в серия скандали. По-конкретно, той отричаше, че получава доходи от Мюнхенската конференция, докато изданието „Der Spiegel“ не публикува данни, че той притежава 30 % акции от компанията, която продава контакти и срещи на конференцията. След това Ишингер беше сменен от Кристоф Хойсген. Хладнокръвният 69-годишен дюселдорфец прослужи 12 години като съветник на Ангела Меркел по външната политика. Неговите най-топли спомени са свързани с пътуването му до ранчото на Буш „Prairie Chapel“, когато го настанили да спи в спалнята на дъщерята на американския президент. Хойсген, както и Меркел, считаха, че процъфтяването на германската промишленост се базира на евтиния руски газ, каквото и да говорят американците. Но след началото на войната в Украйна Хойсген внимателно преразгледа своето виждане за периода си на работа с Меркел. В неотдавна излязлата книга той се дистанцира от Минските споразумения, по преговорите за които помагаше на Меркел. Въпреки това неведнъж е намеквал впоследствие, че някакъв аналог на Минските споразумения така или иначе ще е нужен, за да се спре насилието в Украйна. Човек с много чувствителни антени, той винаги много внимателно следи за консенсуса на елита в страната, която след началото на войната в Украйна изглежда е загубила и последните следи от подхода на Меркел и сега се подчинява на исканията на САЩ за увеличаване на военните разходи и купуване на американските енергийни ресурси. В интервюто си за Тъкър Карлсън през февруари Владимир Путин демонстрира носталгично отношение към германците – от Вили Бранд до Меркел – които макар и мъничко се отклоняваха от сценария на атлантиците. Путин спомена изказаното през 1990-те години предложение на Егон Бар НАТО да бъде заменен с нова европейска архитектура на сигурността, в която да бъде включена Русия. „Беше умно старче, - каза Путин за Бар. – Но никой не го послуша.“

IV. В нито една война не е възможно победителят напълно да унищожи противника.Карл фон Клаузевиц

Вторият ден на конференцията беше открит от канцлера на Германия. В младостта си Олаф Шолц принадлежи на лявото крило на социалдемократите, ходи с дълги къдрави коси и е готов да тръгне по пътя на Вили Бранд. Изгражда името си като кмет на Хамбург, най-оживеният град в страната, а после зае поста на финансов министър в коалиционното правителство на Меркел. Миналата година го критикуваха в англоезичната и германската преса за уклончивите му отговори през първите месеци на конфликта в Украйна. По-конкретно Шолц беше обвинен, че е забавил изпращането на артилерия и танкове, макар неговите колебания да съвпадаха със съмненията на повечето германци. Сега стана послушен. „Възможно е да не ви открия нищо ново, като ви кажа, че през тази година Германия ще похарчи за отбрана два процента от БВП“, започна Шолц. „А също и през следващите години, 2020-те, 2030-те и така нататък.“ Шолц има една незавидна особеност: дори когато говори нещо важно, той прилича на нотариус, който чете условията на договора. Но в Мюнхен той засвидетелства лоялността на Германия към западния алианс, готовност да изпълнява обещанията по плащанията и обяви Украйна и Израел за основни задачи на човечеството. После последваха обичайните натовски мантри. „Ако няма сигурност всичко останало се превръща в нищо“, заяви той. След това стана време за демонстрацията на лоялност. „От началото на войната Съединените щати предоставиха на Украйна над 20 милиарда долара военна помощ на година при БВП 28 трилиона долара. Аналогични усилия, безусловно, е най-малкото, което може да се очаква от всяка европейска страна“, каза Шолц. След изказването му Хедли Гембъл, бивша водеща на CNBC от Ноксвил, щата Тенеси, взе от Шолц бодро интервю на главната сцена. Неочаквано бяхме станали свидетели или на тънка германска невинност или на преднамерена германска тъпота. Шолц заяви, че получава редовни сведения от Тел Авив, които потвърждават спазването на нормите на международното право. „Какви доказателства имате за това, че израелците спазват международното право?“, попита Гембъл. „Молим ги да го правят“, отвърна Шолц. Разбрала че нищо няма да изкопчи от канцлера, който се прави на глупак, Гембъл премина към по-леки въпроси.

През последните две години Володимир Зеленски не изпуска случай да се появи на международно събитие. В Мюнхен ефектът беше постигнат донякъде и заради усещането, че това е човек изтерзан от войната, човек, когото Кремъл реално иска да види мъртъв. Допълнителен елемент от имиджа на Зеленски станаха самите участници в конференцията. Всички разбираха, че Зеленски се намира в трудно положение: от една страна е длъжен да изглежда благодарен за помощта, която му оказаха европейците, а от друга – да поддържа линията, че остава на практика беззащитен поради недостига на оръжия. Налагаше му се да се усмихва на хората, които всъщност преценяваха шансовете му за успех – четяха в телефоните си новините за Авдеевка (Путин се похвали, че не е лягал да спи, следил е движението на руските войски). Аудиторията възхитено аплодира Зеленски. Мирното регулиране с Русия си остана както и преди неприемливо за повечето западни столици. Сложното положение на Зеленски, сдържаността, която му се налагаше да проявява, позволиха на участниците на конференцията още по-силно да почувстват аурата му на спасител, принуден да общува с дребни страхливци.

„Не питайте Украйна кога ще свърши войната. Попитайте себе си: защо Путин успява до този момент да я продължава?“, каза Зеленски на аудиторията. Думите му трябваше да подбудят към размисъл от сорта на „ей Богу, ние трябва да направим нещо“. Но отговорът би могъл да се окаже опасен. Защо Русия е в състояние да продължава войната? Защото западните санкции не само не проработиха, но и удариха като бумеранг авторите си, като същото може да се случи и с мерките, които ще бъдат предприети след смъртта на Навални.

„Оказало се беше, че Русия е изградила военна икономика, която произвежда три пъти повече артилерийски снаряди от САЩ и Европа взети заедно. Оказало се беше, че останалият свят искаше както досега да купува руски газ и нефт.“
Оказало се беше, че трейдърите са готови масово да се прехвърлят от Швейцария в Дубай, за да се занимават с руския пазар. Защо Русия е способна да продължава войната? Защото само Украйна е готова да воюва и да умира за Украйна, колкото и Еманюел Макрон да фантазира за изпращане на войски на НАТО. Защо Русия е способна да продължава войната? Защото всяка атака с украински дрон по руска територия се превръща в подарък за партията на войната в Русия и дори администрацията на Байдън се опасява, че ударите по руски нефтени рафинерии могат да доведат до световен ръст на цените на нефта, а това ще изиграе роля в полза на Тръмп през ноември (украинците неволно допринасят за победата на Тръмп с вълната от увеличение на енергийните ресурси – ирония, която никой не пожела да поеме). Защо Русия е способна да продължава войната? Защото Русия има ядрено оръжие и то е повече, отколкото има всяка друга страна в света. В разговорите на западните стратези в преддверието на конференцията чувах най-често две теми: призивът Путин да бъде изправен в Хага – или за разстрел или за обесване след прочитане на обвинителната присъда, както и неохотното признание, че ядреният арсенал на Русия е феномен, имащ реални физически свойства.

„Не ставайте Южен Виетнам!“, с насмешка възкликна историкът Нил Фъргюсън в бара след изказването на Зеленски. Бяхме седнали в „Хуго“, заведение с лоша слава и пурпурен интериор срещу „Хоф“, където се събираха участниците от конференцията и обичащите да пият за чужда сметка. Всеки момент трябваше да се появят и стриптизьорки (мястото беше избрано не от Фъргюсън). „Ето какво казах на Зеленски и на съветника му. Казах им: „Вие искате да станете Северен Виетнам.“ А те попитаха: „Какво имате предвид?“ Казах им: „Вие искате да воювате, докато продължавате да говорите и да говорите, докато продължавате да воювате“, разказваше Фъргюсън. Той смята, че войната все още може да бъде спечелена, но дори и Украйна да не може да си върне всички територии, тя трябва да продължи да се бори, за да постигне най-добрата позиция за преговори. Представих си Украйна като една от онези точки на картата, защриховани с диагонални линии, които маркират спорните територии. „Може ли уреждането на въпроса да прилича на ситуацията с Корея или Кашмир?“, попитах. „Не, абсолютно няма да има Кашмир. Може би ще е като с Финландия преди няколко години – не е член на НАТО, но де факто е съюзник на алианса.“ „Какво пречи това да се случи?“, попитах. „Германците трябва да увеличат производството си“, отговори Фъргюсън. Германският производител на оръжие „Rheinmetall“ открива завод в Украйна, но това не е достатъчно. „Китайците ще лишат Германия от индустриално производство“, каза ми Фъргюсън. – Германските автомобили ще изчезнат. Затова в интерес на Германия е да увеличи производството на оръжия, за да запази бъещето на германската индустрия.“ На улицата се виждаха много застрашени от изчезване „мерцедеси“ и БМВ-та. Мисълта, че Германия дори и на йота ще се откаже от автомобилните си доходи, за да стане световен доставчик на тежко оръжие, изглеждаше като фантазия на военните. „Ще им бъде от полза да препрочетат „Германската катастрофа“ на Майнеке“, каза Фъргюсън, смеейки се.

V. От 1945 г. живеем между прикрити и открити граждански войни, чиито ужаси както и преди могат да бъдат засенчени от ядрена война, сякаш гражданските войни, бушуващи по света, ако не използваме традиционната интерпретация, са нашето спасение от тотално унищожение. Райнхарт Козелек

Когато оглави конференцията през 2022 г. Кристоф Хойсген поиска да я направи не толкова подобна на мероприятията в стил „коняк и пури“ за белокоси натовски експерти. Като постоянен представител на Германия в ООН Хойсген редовно се срещаше с представители на Африка, Азия и Латинска Америка. Той успя да превърне Мюнхенската конференция за сигурност в място, където започна повече да се обсъжда Глобалният юг и сигурността на храните, отколкото ядрените ракети. През тази година в Мюнхен имаше повече от сто представители от тези държави. Организаторите бяха особено доволни, че в последния момент пристигна президентът на Колумбия. Когато разговарях с мавританската делегация, помощник-министърът на отбраната Ханана улд Сиди ми каза: „Ние сме готови да преподаваме изкуството на мира, защото на нашата територия имаме мир – а не да се учим на него.“ Проблемът е, че войната на Израел в Газа направи присъствието на този „южен контингент“ неудобно и дори досадно. Нито едно интервю или панелна сесия не минаха без въпроса за Газа. „Във всеки панел има представител на Глобания юг“, ми каза един от журналистите, подразбирайки че това пречи на нормалното провеждане на конференцията. Недоволство се забелязваше и сред участниците в конференцията. Все едно са седнали в първа класа и очакват пържола, а вместо това им поднасят индийско вегетарианско блюдо.

Несъответствието прие драматична форма, когато реших да се поразходя из стария град. На „Мариенплац“, където над неоготическото ново кметство се вееха огромните флагове на Израел и ЕС, се провеждаше пропалестински митинг. Полицията беше обкръжила мястото на протеста, офицери наблюдаваха случващото се от съседни сгради. Вътре в кордона бяха възрастни германски активисти-пацифисти с тениски с призиви да се откажем от ядреното оръжие, а към тях се примъкна група млади хора с куфии, с плакати и палестински флагове. Минах покрай млада двойка израелци, която държеше малък плакат „евреи срещу геноцида“. В този момент микрофон разнесе по площада глас със силен ирландски акцент. „Знаем, че всички те са тук – галерия от пройдохи и военни престъпници! Клинтън, Блинкен, Столтенберг вече са потопени в кръвта на народите на Афганистан, Ирак, Сирия и Либия, а сега и Газа!“ Сякаш евродепутатката от Ирландия Клеър Дейли се обръщаше към тях, а в първите редици отчетливо се виждаше главата на Янис Варуфакис. Отминавайки площада по „Театинер щрасе“, забелязах малък, но не по-малко колоритен, протест в подкрепа на Украйна. Много по-малко полицаи. На сцената украинец показваше надуваема кукла на Путин в затворническа роба зад решетки. Наоколо деца държаха плакати с надписи „Освободете ракетитре „Taurus““. С това искаха да засрамят Германия и да я накарат да изпраща по-навреме оръжия на Киев. В центъра на сборището се намираше група млади жени в традиционни украински костюми, а един мъж с мегафон крещеше под звуците на барабан „Путин – убиец! Путин – убиец!“

VI. На панаира в моя щат разговарях с майка. Тя каза: „Сенаторе, не искам моят 18-годишен син да се бие в Европа.“ Отговорих: „Ето защо даваме оръжия на Украйна. Защото ако Украйна загуби и Путин нападне някой от нашите съюзници в НАТО, 18-годишният ви син ще се бие в Европа.“ Пит Рикетс, сенатор, републиканец от Небраска

Републиканците изглеждаха отпуснати в Мюнхен. Сякаш бяха дошли да само да си поседят в „Trader Vic“, хавайския бар на сутеренния етаж на „Хоф“. Европейците, сякаш не осъзнаваха сериозността на ситуацията, но разбираха всичко отлично: американците извличаха голяма печалба от войната. След протекционистките мерки на Закона за намаляване на инфлацията (който лиши Европа от печалбите от бума на възобновяемата енергия в САЩ), американците значително увеличиха доставките на природен газ за Европа; руската армия е затънала в боеве; НАТО преживява възраждане; кръвта на украинците захранва нова верига на подчинение в Европа. Съобщено бе, че Линдзи Греъм, който е в състояние да провали повече от една сесия, е решил да не участва в конференцията. Вместо него пристигна Пит Рикетс, млад сенатор от родния ми щат Небраска, чието семесйтво притежава бейзболния клуб „Chicago Cubs“. В момент, когато европейците се опасяват, че в случай на своето избиране за президент Тръмп ще ги остави на милостта на Путин, Рикетс безспорно представляваше за тях интерес. Той не просто сякаш не изпитваше тревога, но и се стараеше да се държи като редовен в Мюнхен – взе участие в панела на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и премиер-министъра на една от най-войнствените държави, Кая Калас от Естония. Те притиснаха Рикетс: защо републиканците заплашват да блокират помощта за Украйна в такъв важен момент? Готов ли е той да види мир, там където Путин е удържал победа? Къде Америка е изгубила глобалното си лидерство? „Точно сега най-важният въпрос от дневния ред за националната сигурност на САЩ са южните ни граници“, заяви Рикетс. „За последните три години 8,5 милиона души са проникнали в нашата страна нелегално или са се опитали да го направят. Това превишава над четири пъти населението на моя щат, и това е главният проблем, който засяга жителите на моя щат и, честно казано, всички жители на САЩ.“

Калас погледна Рикетс така, сякаш е разпорил корема на крава. След минута скочи депутат от украинската Рада и заяви: „Ние сме готови да ви помогнем с границата. Но наистина ли мислите, че ако Украйна загуби, това ще помогне на американските граници?“ Представяме си сюрреалистична картина: ветерани от бойните действия в Украйна извършват десант с вертолети, за да задържат нелегални мигранти от Гватемала. Наблюдавах този депутат в течение на цялата конференция. Казва се Алексей Гончаренко. Той е един от новите млади политици, появили се на фона на войната. Протестира срещу коментарите на германския посланик по повод провеждането на изборите в Донбас, написвайки на немски „не“ на мемориалната отломка от Берлинската стена в Киев. Гончаренко е експресивен украински националист, скъсал с про-руската партия на своя баща, бивш кмет на Одеса, който днес е издирван от украинските власти.

Срещнах Гончаренко на входа на „Хоф“. „Много е мрачно тази година“, каза той. Попитах го дали иска НАТО формално да влезе във войната. „Това никога няма да се случи“, отговори той. Попитах го какво, според него, трябва да направи Западът, ако се окаже невъзможно да бъдат върнати окупираните от Русия източни области. И Гончаренко каза нещо интересно: „Според мен, ако не може цялата Украйна да влезе в НАТО, приемете поне част от нея – приемете тази част, която ние контролираме.“ Тук усетих кардиналната разлика. Ако вътре в „Хоф“ натовските военни и американските сенатори говореха както досега за възвръщане на всички територии на Украйна като задължително условие, то тук, на улицата, един въплъщаващ украинския национализъм политик говореше на езика на сделката, макар и вероятно да осъзнаваше нереалността на членството в алианса.

„Вероятно знаете средната възраст на украинските войници. Имах честта да командвам военнослужещи на възраст 18-23 години в Ирак и Афганистан. В Украйна са над 40-годишни!“ По телефона прозвуча гласът на ген. Дейвид Петреъс. Беше отседнал във „Four Seasons“, в съседство с „Хоф“. Опитвах се цял ден да се свържа с него, за да узная неговото мнение за развитието на събитията в Украйна и Газа. Петреъс вече от няколко десетилетия идва в Мюнхен, отначало като спийчрайтър на Главнокомандващия обединените сили в Европа. Той също вярваше, че Русия може да бъде победена. Решението на Съединените щати да изпратят на Украйна повече оръжие ще застави Германия да направи същото и скоро ще бъде постигнат стабилен поток на доставки. „Най-важното е да спре бавенето. Трябва да се действа“. Но, според Петреъс, Украйна също е длъжна да изпълни своята част от сделката. На фронта трябва да има повече млади хора.

Попитах генерала кой носи отговорността за двете поражения на САЩ в Близкия Изток и как се справят с поставените задачи израелските отбранителни сили. „Мисля, че отговорът се състои в ясния подход – да се запази контрола и да се засилят позициите.“ Петреъс имаше предвид, че израелската армия няма достатъчно опит в провеждането на операция от подобен род, затова не могат да държат под нужния контрол северната част на Газа. Вместо да се укрепят на завоюваната територия, те продължават да се движат напред. Поблагодарих на генерала за отделеното време. Към входа на хотела се приближаваше Джеймс Ванс.

Ако Рикетс може да се нарече типичен републиканец, който, независимо от известното преклонение пред Тръмп, по душа си оставаше воин на Студената война, то Ванс беше човекът на Тръмп в Мюнхен. Той приближи към мемориала на Майкъл Джексън, където веднага го нападнаха скандинавски и арабски журналисти, които по различни причини го смятаха за антихрист. Останах на разстояние от Ванс, в случай, че снайперист реши да го ликвидира по заповед на едно или друго правителство. „Дойдох в Мюнхен, защото политическите възгледи, към които аз се придържам, не са добре представени тук, но те изразяват волята на американския народ“, каза Ванс на представителите на пресата. „Когато става дума за Украйна, това дори не е въпрос на политическа воля. Това е въпрос на производство: ние не можем да направим достатъчно количество боеприпаси за Украйна, а имаме освен това и азиатското направление, което изисква от нас да се въоръжаваме“, продължи сенаторът. Попитах Ванс какво мисли за мирното регулиране между Киев и Москва. „Конфликтът ще завърши с преговори“, отвърна той. „Проблемът е, че нашите санкции приведоха в хипермилитаризация  руската държава“. Ванс възприемаше Мюнхен като платформа, на която може да представи кандидатурата си за поста на вицепрезидент на Тръмп или поне на главен външнополитически стратег на републиканците. От тази гледна точка всичко протече успешно. За конференцията беше подготвил позиция, която трябваше да вразуми европейците. „Ако тази война е толкова екзистенциална, защо вие не я възприемате като екзистенциална и не увеличавате армиите си все едно се приближава Армагедон?“, попита Ванс. За съжаление на тази конференция така и не чухме отговора на този въпрос. Ванс се позиционира като глашатай на суровите истини, но на практика само придаде на проблемите нов вид – с американски  блясък.

Повече от десет години Вашингтон призоваваше европейските правителства да харчат повече за отбрана, но настояваше, че тези средства трябва да се изразходват за поръчки към американски, а не към европейски компании. В 2018 г., когато европейците пристъпиха към реализация на един от плановете за координация на разходите с местни производители, посланикът на САЩ в НАТО Кей Бейли Хъчинсън предупреди, че трансформирането му в „механизъм за протекционизъм на ЕС“ е нежелателно. „Ние ще следим внимателно, защото ако всичко това се случи, нашият мощен алианс по сигурността може да се окаже подкопан“, заплаши Хъчинсън. Резултатът от това беше фактически рекет, въпреки че европейските дипломати, които в продължение на двайсет години стъпка по стъпка се движеха към вземането на решение, знаеха много добре, че ако започнат да инвестират твърде много в европейско оръжейно производство и общоевропейски системи за оперативна съвместимост, това ще бъде нарушение на неписания кодекс на алианса.

Ванс пропусна подробностите. Ако американците действително искат да разберат защо не са способни да произведат достатъчно боеприпаси – по оценки на експерти американските запаси от високоточно оръжие с далечен радиус на действие ще стигнат за по-малко от седмица в случай на конфронтация с Китай заради Тайван – те трябва да си изнасят колко непривлекателно е станало производството на смъртоносно тежко въоръжение в условията на финансиализирана икономика. Пентагонът не е изгубил десетилетия в планиране на продължителна война в степите на Донбас, а изпълнителните на услуги в отбранителната сфера се осъществяват от същите топ-мениджъри, произхождащи от „McKinsey Consulting“, които ръководят и останалата част от корпоративна Америка. Натискът от страна на акционерите и разходите за селекция – поддържане на капацитета на заводите, необходимия брой служители и вериги на доставки за производството на милиони снаряди – ще бъдат огромни. За да се конкурира за значими държавни поръчки, една компания вече трябва да има списък с официални покупки, които на практика блокират всяко разширяване на производството. Големите изпълнители в областта на отбраната предпочитат да имат опашка от поръчки – така финансовите показатели изглеждат по-добре.
„Така че на притеснената откъм средства Америка ще ѝ се наложи да решава кой от подопечните ѝ най-много заслужава материална помощ – Тайван, Израел или Украйна. Няма достатъчно за всички.“

Този път в Мюнхен не се говори толкова много, колкото очаквах, за друга световна държава – Китай. Цялото внимание получиха Украйна и Газа, а китайците успяха да останат в сянка. Стори ми се, че им се искаше да останат незабележими. Говориха за световния ред, който според тях е заплашен от същите държави, които го създадоха. Старият, опитен министър на външните работи на КНР Ван И, когото върнаха на поста след проведената от Си Дзинпин поредна чистка, излезе с толкова спокойна и безцветна реч, че едва ли някой я е запомнил. Той проведе кратка беседа с Хойсген, както и с министъра на външните работи на Индия Субраманям Джайшанкар, и това беше всичко. Видях го да напуска „Хоф“, съпроводен от неголяма свита. Вървяха бързо по улицата. Мислех, че Ван И ще седне в някой от дългите черни „мерцедеси“ или БМВ-та, но той, заедно с придружителите си, вървеше по посока на централната гара. „Това не е ли...?“ – „Да, това е Ван И, министъра на външните работи на Китай, член на политбюро на най-голямата нововъзникваща сила в света, който ходи из центъра на Мюнхен без охрана“, замислено смотолеви английски журналист, работещ за шведски уебсайт.

Решихме да го последваме. През Салваторплац, по „Бринерщрасе“. Метрото ли ще вземе Ван? Пресякохме кръстовището. Трудно беше да го догоним. Китайската народна република няма ли специална служба за охрана? Германските автомобили, които скоро щяха да бъдат изместени от китайските, спираха рязко, докато претичвахме през улицата. След още две пресечки най-накрая го настигнахме. „Господин Ван, може ли един въпрос?“, попитах аз. Ван се обърна, изглеждаше невъзмутим, един от обкръжението му ме прекъсна: „Моля Ви, не“. Цялата група бързо мина покрай нас, но попитах последния сътрудник, който пушеше, за впечатленията му от конференцията. Той се спря и каза на немски: „Ние не говорим английски“. „Напразно сте си хабили усилията“, ми каза по-късно редактор от „Foreign Affairs“ в бара на „Одеонсплац“. „Вероятно скоро ще се наложи да общувате с Лю Цзянчао, до него е по-лесно да се доберете. Той е работил в посолството в Лондон и говори английски отлично. Опитайте си късмета с него.“

Последните часове на конференцията преминават в хаотична размяна на визитки и призиви за никакво униние. Сигурността и мирът са различни неща, но мениджърите и технократите в Мюнхен едва ли го осъзнават. Опитът да се говори за историята на регулиране на конфликти на континента бяха малко. Хойсген усещаше това, но не можеше да заяви, че край на играта с поражение за всички страни, какъвто той призоваваше участниците в конференцията да предотвратят, вече няма да е въпрос на атлантически решения. Китай не е толкова удобен противник като Съветския съюз. Той се отказа от пълномащабни интервенции зад граница приблизително по времето, когато се е родил Бен Роудс. Ако Китай се опита да експортира идеология, това би било обновена версия на теорията за модернизация, която САЩ практикуваха през 1960-те години, когато искаха да превърнат делтата на Меконг в долината Тенеси. Днес Китай се сблъсква с атаки срещу пакистанския възел от „Един пояс, един път“, помага на военния режим в Миянмар да преговаря с армиите на етническите малцинства, изнася ресурси от Африка с изненадваща лекота, продължава да развива собствената си промишленост и университети и се стреми да прехвърля излишъците  от продукция в чуждестранни пристанища. Китай не стана жертва на плановото стопанство като Съветския съюз, а по-скоро даде нов тласък на западните идеи за индустриално планиране.

Украйна, Газа и Тайван са взаимносвързани кризи. По време на миналогодишната конференция САЩ препоръчаха на Израел да изпрати наличното американско оръжие на Украйна, а през тази година войната в Газа заплашва да избута Украйна от дневния ред на Конгреса, така че на Байдън му се наложи да включи 60 милиарда долара помощ за Киев в пакета за Израел, за да има тази помощ някакъв шанс за одобрение. Нека си спомним и това, че през миналата година Япония обяви изпращането на прехващащи ракети – ценно оръжие в действията за удържане на Китай срещу Тайван – към Съединените щати, вероятно за последващо тяхно препращане към Украйна. Триизмерната криза даде на всички големи играчи, освен Европа, определени предимства: САЩ засилиха влиянието си в Европа, Русия разрушава Украйна, НАТО се приближи до руските граници, а Кремъл се избави от критици, които масово напуснаха страната. Геополитическите позиции на Китай се подобриха, тъй като той се смята за единствената сила, способна да удържи руско бойно куче. Пекин продължава да купува израелски технологии, макар и да прави дежурните изявления в маоистки стил, че палестинците имат право на самоопределение чрез въоръжена борба.

Но има още един сценарий, при който позициите на САЩ ще пострадат сериозно. Ако промишлеността на Германия действително загуби конкурентноспособност заради високите цени на енергийните източници, а европейските правителства увеличат разходите за отбрана, но въпреки това не успеят да се справят самостоятелно с Русия, а освен това отблъснат принудените да правят съкращения на социалните си разходи европесйки избиратели, външнополитическата стратегия на Съединените щати в Европа може да се пропука. Възможно е плановете на Вашингтон за Европа да работят само в свят, в който Русия претърпява поражение във войната с Украйна или се оказва в патова ситуация, а освен това и предизвиква колапс на страната, на която толкова разчитат всички онези, които въведоха санкциите срещу нея. Но Русия, като ресурсна опора на Китай, притежаваща ядрено оръжие и способна до произведе милиони 152-мм снаряди – което кардинално преформатира европейската архитектура на сигурността в нейна полза, независимо от вероятността от продължително съперничество на западните граници – ще сложи край на американските илюзии за войната, която отначало приветстваха като възможност да нанесат съкрушителен удар на „неравния противник“, както обичат да казват специалистите по международни отношения.
„Както и да режат баницата, Европа ще се окаже губеща.“

Намалелите доходи на националните икономики ще се наложи да се насочат към американските отбранителни производители и енергийните компании като отплата за войната срещу Русия, но Европа няма да може също така и да приеме китайските инвестиции за възмездяване на загубите. Европейските държави се съгласиха на условията на САЩ и буквално се отрязаха от китайската икономика. Несъмнено, указът на Байдън за ограничаване на инвестициите в китайския технологически сектор засяга не само Съединените щати, но и ЕС. В германския град Дуисбург, крайна точка на железопътния маршрут, по който китайските стоки пристигат в Европа, орязаха инвестициите, а железопътният превоз на китайски товари е намалял с 80% от 2020 година насам. Италианският премиер Джорджа Мелони, която доскоро беше считана за фашистка заплаха за континента, според съобщения в италианската преса ще получи наградата на Атлантическия съвет Global Citizen Award. (Атлантическият съвет се снамира в списъка на международните неправителствени организации от 29.07.2019 г., чиято дейност е обявена за нежелателна на територията на Руската федерация.) заради излизането на Италия от китайската инициатива „Един пояс, един път“.

Преди закриването на конференцията видях Армин Папергер, изпълнителният директор на „Rheinmetall“ да се насочва към „Literaturhaus“, а журналистката Ан Апълбаум от „The Atlantic“ се зададе по „Променаденплац“, говорейки по телефона. В Мюнхен тя се срещна с представители на немските „зелени“ на Антон Хофрайтер, който се опсява, че в най-близко бъдеще Европа ще си има работа с три автокрации: Русия, Китай и САЩ. „Когато той каза това, дойде мой ред да поклатя глава“, написа тя в „Atlantic“ – не защото не му вярвам, а защото ми е трудно да слушам такива неща.“

Задаваха се дуги аналози на конференцията в Мюнхен, но не толкова мащабни. ЕКСПО по международна сигурност в Лондон, Черноморската конференция по сигурността, Hexacon по „настъпателна сигурност“ в Париж. Гончаренко иска да провежда собствена конференция по сигурността в Одеса. На вратата на „Хоф“, когато върволицата от „мерцедеси“ и БМВ-та тръгна в обратна посока, а такситата чакаха повишаване на цените, звучаха прощални слова на всякакви езици, разотиващите се гости се потупваха едни други по рамото и набързо правеха групови снимки. „До догодина в Мюнхен!“

Томас Мини, американски журналист, живеещ в Германия, главен редактор на литературното списание „Granta“

Източник: globalaffairs.ru ; Превод: Екатерина Грънчарова