Оправданието

Оправданието

След атентата срещу Тръмп нямаше как да не си спомним за Джон Кенеди. Приличат си двамата най-вече по силното желание да направят страната си велика, но не с оръжието й, а с политика, която да не допусне унищожаване на планетата ни с ядрена война. И което е важно да се отбележи, в сътрудничество с Русия. Единият успя, брилянтно ни размина с апокалипсиса по време на Карибската криза. Към другия за сега са обърнати все още нашите надежди.

Докато разгръщах поовехтялите и позабравени страници от времето на Кенеди, попаднах на една от прославилите го речи. На 12 септември 1962 година пред 35000 студенти и посетители в Кампуса на Университета в Хюстън, Тексас той произнася реч останала в аналите със заглавието „Moonshot“. Няма да мога да го преведа точно, вероятно това вече е направено, но като прочетох речта, го приемам носталгично и емоционално като стремеж към предизвикателно смел „гигантски скок в бъдещето“. За да покаже по-нагледно достиженията на човечеството, Кенеди избира оригинален подход. Той разказва изминалите 50000 години от човешката история в рамките на само 50 години. „Така погледнато, казва той, човекът само преди десет години е напуснал пещерите си, преди пет се е научил да пише и да използва талига с колела. Парната машина започва току преди два месеца да работи. Преди месец влезе в употреба електричеството, телефона, колите и самолетите. Последната седмица получихме пеницилина, телевизията и ядрената енергия. А днес, само преди полунощ нашите космически кораби стигнаха Луната и ние дословно допряхме звездите.“ Чудно нали? После добавя още нещо: „Дали хората, които са питат „Защо луната?“, вчера биха питали „Защо най-високата планина?“ А преди 30 години щяха да зададат въпроса „Защо летим през океана?“

Ако погледнем на нещата от неговата отправна точка, би трябвало в нашето съвремие всяка секунда да се постигат поредните успехи в технологичното развитие на света. За най-значимите от тях в светлата част на науката научаваме от нобелевските премии. За другите във военната област разбираме когато някоя нова ракета ни се появи на небосклона. Като „Орешок“, например.

Ох, как я чакахме тази ракета. След решението да се разреши използването на ракетите с далечен обсег срещу Русия от украинската армия, се знаеше, че ще последва отговор от Москва. А той взе, че се забави малко, което буквално предизвика нервно напрежение. Липсваше оправданието. И ето, Путин помогна, изстреля „Орешок“. Не шум, направо вой се понесе из евроатлантическите медии като какафонията варираше от най-хрисимото „да, обаче само една и то без заряди“, до „това е истинска ядрено- апокалиптична заплаха“. Въпреки че на практика, ако трябва честно да си го кажем, това беше нищо повече от едно „деликатно“ предупреждение, стига да има кой да го разбере така. Иначе да се чуди и мае човек, що за „смешен плач“. Все едно, че в лабораториите на военно-промишлените центрове на натовските страни и преди всичко на САЩ само детски играчки се изобретяват и произвеждат.

Въпросът обаче стои по друг начин и е закономерно актуален. А именно – само мирът може да забави и даже да спре надпреварата и заплахата. Както беше след края на Студената война. Отдавна вече не споменаваме думата „реконверсия“, преведена на човешки език тя означаваше надежда за оцеляване. Спомням си през онова време в Москва взеха да се появяват чудеса на електрониката като мини-телевизора „Шилялис“, прототипа на който буквално го бяха отскубнали от атомните лодки. После взехме да купуваме и „Веф“-а и други такива джунджурийки, невиждани преди.

Не ми се иска да бръкна в раната, но понеже си говорим от нямане какво друго все за сигурността ни, не мога да се въздържа. Май забравихме какво представляваше някога нашият роден научно-приложен потенциал във военната област. Шашнахме света с модификацията на автомат „Калашников“, чиято цев и през пясък стреляше без засечка. А в „закритото предприятие“, така наречения „Радио-завод“ във Варна се произвеждаха радарни системи без аналог в света. Точно от там ми остана един любопитен спомен. Придружавах западно-германска делегация, която беше приета от Тодор Живков. По програмата заедно с него трябваше да се посети точно този „закрит“ завод. Там на Живков и гостите им показаха първите в соцсистемата ГАПС-ове. Превеждам – „Гъвкави автоматични производствени системи“. Чиста роботика, ако трябва точно да предам същината. Гледахме ние меко казано впечатлени как някакви сандъкообразни същества се движат едно след друго по точно определена дестинация и от време на време с показали се от тях „ръце“ оставят на „роботите-майстори“ материал за работа и вземат готовата продукция. Мълчахме и чакахме да чуем бай Тодор. А той в неговия стил попита генералния директор на предприятието Петко Данев. „А, бе, Петко, да няма некой да скрит в тия сандъци, да не ни правиш некакви номера?“ „Няма такова нещо, другарю Живков, всичко това е оригинална роботизирана система, разработена по наша заявка в завода за роботи в Стара Загора“. И Живков ни в клин, ни в ръкав измисли какво да каже. „Бе, ти си направо социалистически мененжер… Ха-ха-ха!“ Каза го на шега и по негов си начин, но си беше чиста истина. Повтаряха го после на всеки партиен форум. И само Петко Данев ли беше тогава?

А ние сега, какво правим? Щамповаме старо съветско оръжие и го продаваме на Украйна за да изкараме някой и друг милион. Самолетите ни ги правят не у нас, корабите ни ги строят пак не у нас. Оръжието на онова, което все още наричаме българска армия, ни го дават по „прейскурант“ от НАТО. Все едно сме станали толкова инфантилни та да не можем нещо и сами да измислим така, както някога шашкахме чуждите фирми на всяко оръжейно изложение. Вместо да се напънем и отново учудим света, го шашкаме с нашите нескончаеми избори, гарнирани с все по-атрактивни скандали и разправии. А после ни е крив „Орешок“!

Станете почитател на Класа