Докато в Америка се печелят и губят избори и ден след ден се реди кабинета, аз си имам свои ядове. Отношението ми към тези събития е отношение на българин, отношение на гражданин на една малка и сбутана балканска държавица – сиреч отношение егоистично.
Какво да се прави – от векове и хилядолетия, от антични времена още малките и слаби държави винаги са оцелявали (когато и доколкото са оцелявали) в сенките на великите сили. Открай време, та чак до ден днешен това не е, разбира се, лека историческа съдба – тя е зависима от благоразположението и интересите на въпросните велики сили, свързана е с много рискове, с много несигурност и изпитания, преминава през много премеждия и крушения, но друг начин за оцеляване няма – само великите, само най-великите империи и държави могат да си позволят лукса да не се съобразяват с останалия външен свят. Ние, българите, не сме и май никога не сме били измежду тях.
Ето защо мен вътрешната политика на САЩ не ме интересува особено. Впрочем интересува ме, но само дотолкова, доколкото тя се проектира във външната им политика. Която е във фокуса на моя интерес. Като всяка друга, и тази политика е непоследователна, изпъстрена с компромиси – здравословни или гнили. Историческа ретроспекция в този смисъл аз няма да правя – ще се съсредоточа върху възможните актуални и бъдещи последици на резултатите от току-що приключилите американски избори върху моята страна. Съзнавам, че в голямата политика подобни прогнози са подвеждащи и несигурни – голямата политика е политика на изненадите и парадоксите, в нея, както впрочем и в интимната сфера, често се случва неочакваното, непредсказуемото, абсурдното. Но тези рискове на преценката са неминуеми за всеки автор и публицист – който се бои от вълци, да не влиза в гората.
И така, като човек с консервативен светоглед, аз би трябвало да застана непоклатимо на страната на републиканците. И аз го правя. Но го правя вече не безусловно, а с едно наум. Резервите ми произтичат от опасенията ми, че външната политика на Тръмп ще се окаже все по-малко адресирана към широкия и пъстър свят и все по-определено с вътрешнополитическа насоченост. Припомням онова, което споменах в началото на текста си: моят поглед е поглед не на североамериканец или на великобританец, а погледът на редови български гражданин, изстрадал както биографично, така и исторически от хищния великоруски шовинизъм. Казано по-откровено, терзае ме страхът, че – както е ставало неведнъж в националното ни минало – не получим ли подобаваща външна подкрепа, ние, българите, отново можем да се окажем изправени беззащитни и сами пред ненаситните териториални апетити на една безскрупулна империя, отново можем да студуваме и векуваме в суровата сянка на Кремъл. Тези опасения мира не ми дават.
Произходът на скептицизма ми е ясен като ден. Той тръгва от неясното и амбивалентно отношение на новия американски президент към войната (не съм Путин, за да я наричам военна операция) в Украйна. Още в хода на предизборната кампания уверенията на Тръмп, че ще приключи тази проклета война за 24 часа прозвучаха подозрително. Някои от неговите най-близки съратници пък намекнаха недвусмислено, че ще вдигнат ръце от Украйна и ще я предоставят на собствената ѝ съдба. Стане ли това, Путин несъмнено ще спечели тази престъпна завоевателна война – неговата имперска престъпност ще смаже свободолюбието на самоотвержените украински бойци, воюващи за собствените си домове и семейства. При това не само Украйна ще бъде потърпевша – една победа на Путин днес ще окуражи утре злодейския кремълски режим за нови агресии, от които ще пострадат и редица по-малки съседни държави, ще пострада и целият Свободен свят. При което несъмнено най-застрашена е България, Русия винаги е гледала на страната ни като на потенциална плячка и никога – като на суверенна, независима държава, камо ли като на равнопоставен външнополитически партньор.
Разбира се, на никого не му се воюва, не му се страда и умира за чужда независимост, за чужди права и свободи – в нашия консумативен и хедонистичен свят малцина са дори онези, които са готови да рискуват живота си за собствената си свобода. Това е понятно, въпреки предупреждението на философа Витан Стефанов, че докато в зората на една цивилизация се жертва живота за свободата, в залеза на една цивилизация се жертва свободата за живота. Недочутото от нас предупреждение на Витан подсказва, че нашата цивилизация клони към своя залез.
Мечтая, искрено мечтая всичките ми опасения, че с президентството на Тръмп САЩ ще се самоизолират, ще се отвърнат от външния свят и ще се вторачат в себе си, да се окажат безпочвени – копнея близкото бъдеще да опровергае всичките ми попътни страхове. Тези ми страхове се подклаждат не само от разногласията във Вашингтон, а и от битката на левичари, неокомунисти, анархисти и лумпени навред по света срещу международната водеща роля на САЩ. Още през годините и десетилетията на Студената война всички тези метежници, които аз с чиста съвест окачествявам като хуманоиди, не само принудиха Вашингтон да изостави Северен Виетнам беззащитен пред нашествието на южновиетнамските варвари – тези метежници и заклеймиха САЩ като световен полицай и империалист, водил, видите ли, завоевателни войни на територията на десетки чужди държави.
За разлика от клеймящите и заклеймяващите, аз не намирам нищо обидно, нищо недостойно, нищо нередно в това да си световен полицай. Държавите са като хората – за да съществуват нормално и колективно, те се нуждаят от полицай. Неслучайно, когато заселват Северна Америка, първата работа на първите обединени в поселища обитатели е да си изберат и назначат шериф. Тази необходимост се корени в крайна сметка в несъвършенствата на човешката природа. В несъвършенствата на човешката природа се корени и необходимостта и световната общност на държавите да си има свой полицай – тези държави се състоят от хора и носят човешките пороци, които трябва да бъдат надзиравани и ограничавани. Ако в навечерието на Втората световна война светът разполагаше с международен, със световен полицай, който да озапти Хитлер, а впоследствие и неговия тоталитарен близнак Сталин, тази най-престъпна и най-кръвопролитна в цялата световна история война изобщо нямаше да се възпламени. Е, след като потребността от съблюдаването на фундаментални морални регламенти между държавите е налице, налице трябва да бъде и една координираща, контролираща и санкционираща инстанция, която да надзирава този процес. Сиреч необходим е световен полицай. И кой да влезе тогава в тази неблагодарна роля – Танганайка ли? Логично, подобаващо е тази роля да бъде поета от физически най-силния, т.е. от САЩ. С надеждата, че физически най-силният ще се окаже най-силен и морално. А САЩ са доказали многократно тази си сила. Тъкмо затова, за разлика от Русия, в ново време САЩ никога не са воювали срещу цивилизовани, правови държави, които зачитат човешките права и гражданските свободи – воювали са само срещу самозвани феодали, тирани и диктатори с окървавени до лактите ръце като Хитлер и Мусолини, като Хо-Ши-Мин, като Нуриега, като Кастро, като Милошевич, като Саддам Хюсеин и като палача на нашите медици в Бенгази – Кадафи. Светът трябва да е благодарен на Вашингтон, че го избави от тези злодеи.
И така – равносметката?
Аз тая отчаяната надежда, че със или без Тръмп воглаве САЩ няма да напуснат фронта, няма да избягат от тежката международна отговорност, с която цивилизацията ни ги е натоварила – да противодействат на политизираното и идеологизирано варварство, заплашващо да погуби Христовото наследство. И аз като Тръмп искам Америка да бъде силна, но не само за себе си, а и за света, и за моята страна – сиреч силна и решителна не само вътрешно-, а и външнополитически. Стане ли това, тогава (и само тогава!) ще се сбъдне пророчеството на американеца нобелист Фокнър, направено при връчването на високото му отличие: Човекът не само ще оцелее – той и ще надделее. Заедно с цялото човечество…
