Завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом предвещава значителни промени в американската външна политика. Експертите посочват поне две характеристики на външната политика на САЩ, от които Тръмп ще бъде принуден да се откаже. Защо точно от тях и кой лично от най-близкото обкръжение на президента на САЩ ще реализира този нов подход?

В Съединените щати започва двумесечен период на политическо гадаене преди Тръмп да встъпи в длъжност. Американски експерти и журналисти се опитват да разберат кой ще се присъедини към новата администрация на новоизбрания президент Доналд Тръмп. И по-конкретно кой ще води външната му политика – тоест кой ще заеме постовете държавен секретар, съветник по националната сигурност и шеф на Пентагона.

Бяха посочени различни кандидати, включително бившият министър на отбраната Майк Помпео и посланикът на САЩ в ООН Ники Хейли. Тръмп обаче даде да се разбере: той няма да разчита масово на „бившите“, дори и тези, които са служили под негово ръководство по време на първия му мандат.

И в това има своята логика - в края на краищата класическият вашингтонски естаблишмънт едва ли ще се впише в новата външнополитическа стратегия на Доналд Тръмп. Стратегия, която няма да отговаря на редица принципи на класическата американска дипломация.

Първо, Съединените щати ще се откажат от износа на либерална демокрация. „Ние сме изградили външна политика върху сплашване, морализиране и преподаване на страни, които се стремят да избегнат сътрудничество с нас. За разлика от това външната политика на Китай се фокусира върху изграждането на пътища и мостове и нахранването на бедните. И мисля, че трябва да следваме външна политика, основана на уважение... и на националните интереси на Съединените щати“, каза новоизбраният вицепрезидент на САЩ Дж. Д. Ванс преди година и половина, когато разкритикува назначаването на „морализаторстващата Стефани Съливан“ като американски посланик в Африканския съюз.

И Тръмп напълно споделя този подход. „Новата администрация на Тръмп ще се опита да приложи реалистична външна политика и да изостави либералните хегемонистични традиции, характеризиращи американската външна политика през периода след Студената война.

Те ще се опитат да направят американската политика по-прагматична и да противодействат по-успешно на американските съперници“, обяснява за вестник ВЗГЛЯД Дмитрий Суслов, заместник-директор на Центъра за цялостни европейски и международни изследвания към Висшето училище по икономика. Тоест, на Китай, Русия и техните глобални проекти (като БРИКС).

Този подход всъщност е много закъснял - в края на краищата морализаторството вече не работи. Не само защото Съединените щати престанаха да бъдат морален фар, но и защото много страни (включително редица американски съюзници) започнаха да обръщат все повече внимание на своя суверенитет. И съответно да се противопоставят на налагането отвън на всякакви разрушителни за техните общества ценности.

При Тръмп морализирането като цяло е невъзможно. В края на краищата това предполага демонстративна лоялност в замяна на материални облаги, предоставени от Америка - по-специално достъп до американския пазар. Но Тръмп няма да раздава икономически моркови. „Новата администрация ще следва по-протекционистична и егоистична външна политика. Ние се стремим да гарантираме, че инвестициите отиват в САЩ, а не от САЩ в страни от третия свят“, обяснява Дмитрий Суслов.

След морализаторстването на боклука ще бъде изхвърлен друг най-важен принцип на западната глобалистка дипломация: „които не са с нас, са против нас“.

За разлика от Русия, която изповядваше принципа „ние работим с тези, които не са против нас“ (позволявайки на държавите да водят многовекторна политика), Западът грубо принуди страните от третия свят да направят избор между него и своите опоненти. Например, той принуди същата Украйна през 2013 г. да си сътрудничи или с ЕС, или с Русия. И след това го принуди в рамките на „който не е с нас...“ да се превърне в антируски трамплин.

Може би преди 11 години тази стратегия беше ефективна - тогава колективният Запад беше силен и имаше репутацията на играч, с който не си струва да имаш разправии. Сега обаче ситуацията се промени. И само през последните години стратегията „тези, които не са с нас, са срещу нас“ се е провалила поне пет пъти.

С Турция, която, оставайки в НАТО, продължи да си сътрудничи с Руската федерация. С Индия, която Съединените щати неуспешно се опитаха да принудят да спре да работи с Иран и Русия (по-специално, закупуване на руски въглеводороди).

Със Саудитска Арабия, която подобрява отношенията с Китай и дори конвертира търговията с петрол с него в юани. Опитите на Вашингтон да „обучава“ саудитското ръководство доведоха само до унизително, продължило часове чакане на американския държавен секретар Антъни Блинкен за аудиенция с главата на Саудитска Арабия, престолонаследника принц Мохамед бин Салман.

С Унгария, чийто премиер Виктор Орбан отказа да следва общоевропейската политика за изолиране на Русия. Той залага на националните интереси – и като част от този залог блокира инициативите на Брюксел за нови санкции и дори лети до Москва.

Е, и с Грузия - местното ръководство демонстративно отказа да отвори втори фронт срещу Русия, да участва в антируските санкции и дори да приеме западните ЛГБТ ценности.

При това най-опасната грешка беше грузинската. Турция, Индия и Саудитска Арабия са велики сили и са водени от амбициозни лидери, които все още могат да направят малко повече от обикновените американски „съюзници“. Виктор Орбан може да си позволи малко повече независимост, защото има силна позиция в страната и освен това е член на ЕС и НАТО.

Но грузинските власти нямат такова влияние - и все пак те не само предизвикаха Вашингтон, но и спечелиха точно в момента, когато американците и европейците не успяха да доведат грузинската опозиция на власт нито чрез избори, нито чрез Майдан.

И други държави сега виждат това. Те виждат, че след като дори малка Грузия успя да защити националните си интереси, значи и те могат да го направят.

Американците не се нуждаят от подобни бунтове в периферията, така че те най-вероятно ще стеснят собствените си искания.

„Тръмп ще изгради американската външна политика по-прагматично и ще третира по-прагматично както съюзниците, така и съперниците на САЩ. Той ще се фокусира върху американските национални интереси в тесния смисъл на думата“, казва Дмитрий Суслов. Тоест няма да изисква от тези страни да се съобразяват с интересите на американските съюзници.

Следователно условните Помпео и Хейли няма да бъдат в Държавния департамент и Пентагона. „Те бяха олицетворение на такъв глобалистки идеологически курс в републикански образ. Новият държавен секретар, министър на отбраната и съветник по националната сигурност ще бъдат хора, лоялни на Тръмп, с опит в републиканската администрация, но не и неоконсервативни ястреби. Придържайки се към реалистични външнополитически позиции“, казва Дмитрий Суслов.

По-специално, един от кандидатите за поста ръководител на Държавния департамент е сенатор Бил Хагърти от Тенеси, който беше посланик на Тръмп в Япония. Друг кандидат е сенатор Марк Рубио. Той е външнополитически „ястреб“ (особено по отношение на китайските въпроси), но това е, от което се нуждае Тръмп - конфронтацията с Китай очевидно ще се превърне в основна линия на американската дипломация.

Държавният департамент може да бъде оглавен и от бившия посланик на САЩ в Германия Ричард Гренел - същият, който учеше германците как да живеят, като им казваше публично какво трябва да правят. Възможно е това умение да бъде полезно и на Тръмп - в крайна сметка той ще трябва твърдо да постави Европа на мястото й.

Браян Хук (бивш представител на Тръмп по иранските въпроси) може да заеме един от външнополитическите постове. Той вече е част от преходния екип на Тръмп, поемайки бизнеса от сегашния Държавен департамент - и, според слуховете, провежда редица срещи с чуждестранни дипломати. Спряган е и за поста министър на отбраната.

Един от тези, които приемат делата от Съвета за национална сигурност (и следователно може да оглави тази агенция) е Джоел Рейбърн, който по време на първото управление на Тръмп работи в Съвета за национална сигурност и отговаря за Близкия изток.

Заедно с Рейбърн, бившият заместник съветник по националната сигурност (отново по време на първата администрация на Тръмп) Майкъл Антон също поема случая. Също така за тази позиция се борят бившият директор на националното разузнаване Джон Ратклиф, както и бившият служител на Съвета за национална сигурност и Министерството на отбраната Каш Пател.

Сенатор Том Котън и конгресменът Майк Уолц (бивша зелена барета и пламенен тръмпист) също са посочени като кандидати за поста министър на отбраната . А също и Кристофър Милър, който беше последният министър на отбраната в първия мандат на Тръмп.

Във всеки случай не остава много време за гадаене. Най-вероятно яснотата ще дойде след няколко седмици.

Превод: ЕС