Американските политици трябва да свикнат с мисълта, че съвсем не всички държави ще търчат да изпълнват всяко тяхно желание. Това пише Дъг Бендоу в The American Conservative. Например, с Русия и Китай този номер няма да мине, категоричен е бившият специален съветник на президента Роналд Рейгън.
Съединените щати излязоха от Втората световна война едновременно богати и силни. Родната им земя беше по същество недокосната и американците станаха почти неуязвими след това. Никаква война не можеше да достигне до нашите брегове.
За съжаление, мирът предложи малко богатства и сигурност на всички останали страни. Така американците се присъединиха към войните на други нации, патрулирайки земното кълбо по време на Студената война, която понякога ставаше изпепеляващо гореща. Поемането на това бреме наложи известно смирение дори във Вашингтон.
Въпреки постоянните искания за намеса, президентите на САЩ болезнено научиха своите граници. За Хари Труман и Дуайт Айзенхауер имаше незадоволителна безизходица в Корея. Айзенхауер и Линдън Джонсън отказаха да се бият със Съветския съюз, за да освободят съответно Унгария и Чехословакия. Джонсън също така остави 82-мата оцелели членове на екипажа на USS Pueblo в севернокорейски плен за близо година.
Случи се и още по-болезненото предаване на Индокитай от Ричард Никсън и Джералд Форд. Вместо да разположат допълнителни военнослужещи в Южен Виетнам или да хвърлят ядрени оръжия върху Северен Виетнам, те в крайна сметка изооставиха приятелски настроени виетнамци на покрива на американското посолство, отчаяно чакащи спасение. След като положи хаотични усилия да освободи пленения персонал на американското посолство в Техеран, Джими Картър се отказа. През 1981 г. Роналд Рейгън не се противопостави на вдъхновените от Съветския съюз репресии в Полша; по-късно той изостави гражданската война в Ливан, след като бомбен атентат уби 241 морски пехотинци.
Демократи и републиканци, либерали и консерватори, ястреби и гълъби - всички осъзнаха, че има граници на американската мощ. След това дойде разпадането на Съветския съюз, разпускането на Варшавския договор и унижението на комунистите по целия свят. Вашингтон получи един изцяло нов свят, описан от Джордж Х.У. Буш по време на първата война в Персийския залив, когато обяви: "Това, което казваме, става".
В този конфликт така и стана. Но само в този конфликт. Намесата на Клинтън на Балканите спря сраженията, но не успя да преобрази тези земи по образа и подобието на Америка. Сомалия и Хаити също се оказаха неподатливи на неговия опит за социално инженерство. Постоянните бомбардировки на Ирак не донесоха спокойствие или мир. Последва катастрофалното президентство на Джордж У. Буш, с лъжи, маскирани като факти, и фантазия, заместваща анализа. Хиляди американци и стотици хиляди иракчани загинаха ненужно в Близкия изток и Южна Азия. Барак Обама разпали граждански войни в Либия и Сирия в името на демокрацията. Въпреки че Доналд Тръмп заклейми безпомощните съюзници, че избягват отговорностите си за отбрана, той остави американските войски навсякъде.
Джо Байдън, може би най-опитният, но най-малко подготвен ръководител на изпълнителната власт на Америка по въпросите на външната политика, очевидно вярваше, че "управлява света", дори когато провалите се натрупаха. Престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман продължи да потиска народа си, докато унижаваше президента, отхвърляйки молбите на администрацията за увеличаване на производството на петрол.
Руският лидер Владимир Путин нахлу в Украйна, след като Байдън отхвърли преговорите, злополучно разчитайки на силата на своята личност и заплахите от санкции, за да възпира Москва. Израелският премиер Бенямин Нетаняху безмилостно изигра Байдън, използвайки осигурени от Америка оръжия, за да избие жителите на Газа и да освободи територия за заселване от неговите екстремистки поддръжници.
Сега администрацията на Байдън настоява Китайската народна република да разбие процъфтяващата връзка между Путин и севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Преди изборите, които демонстративно заличиха президентството на Байдън и формализираха статута му на бита карта, държавният секретар Антъни Блинкен обяви: "Мисля, че те разбират добре нашата загриженост и очакванията ни, че, както на думи, така и на дела, те ще използват влиянието, което имат и ще ограничат тези дейности. Така че ще видим дали ще предприемат действия."
Това ли е политиката на Вашингтон? Екипът на Байдън има "очаквания", че Китай ще действа според указанията им, "за да ограничи" действията както на Русия, така и на Северна Корея. А администрацията (на Байдън) – с по-малко от три месеца, оставащи във властта, водена от един все по-немощен президент, отхвърлен от американската общественост, докато прокарва своите неуспешни политики – ще чака Пекин да се съобрази с нея.
Подобна арогантност е ендемична за Вашингтон. Преди повече от три години Леон Панета, началник на кабинета при Клинтън и министър на отбраната и шеф на ЦРУ при Обама, отхвърли страховете от война с КНР: "Честно казано, мисля, че ако Китай разбере, че сме сериозни за [Тайван], Китай няма да направя това." Всичко, от което се нуждаят вашингтонските законотворци, е да изрекат няколко думи, докато щракат с пръсти, и от членовете на ръководството на Китай се очаква да се приберат на пръсти в луксозните си резиденции в Пекин, в очакване на следващото грандиозно изявление на Вашингтон.
Особено КНР едва ли ще приеме добре това обяснение на "очакванията" на Америка. Китай представлява древна и горда цивилизация, някога доминираща в Азия и притежава най-голямата икономика в света. Уви, тази глава от историята завършва зле.
Китайците по целия свят са добре запознати с така наречения Век на унижението, по време на който европейските сили, заедно със САЩ и Япония, окупираха и ограбиха западналата империя. Разбира се, китайската комунистическа партия използва тази сага за своя политическа изгода. Повечето китайци обаче остават горди с изключителното си наследство и критични към западния империализъм. Техният национализъм идва естествено и се обижда от чужди правителства, бълващи лицемерни диктати.
Днес Пекин е особено уморен от лекциите на Вашингтон. Не е изненадващо, че КНР разглежда сегашната политика на САЩ като враждебна: насърчаване на военното ѝ сдържане до границата в Източна Азия, налагане на икономически санкции, за да възпрепятстват достъпа на Китай до високотехнологични продукти и услуги, водене на търговска война за защита на неефективните американски производители и изискване Пекин да се откаже от своите цели и ангажименти за сигурност, защото Вашингтон казва така.
Човек може да защити всички тези политики от гледна точка на САЩ, но никой американец не би отговорил с топла усмивка, ако друга нация възприеме подобен подход към Америка.
Миналата седмица разговарях с високопоставен китайски дипломат за новата ос Русия-Северна Корея. Той отбеляза с известна острота, че Вашингтон не е в позиция да търси помощта на КНР в това отношение и учтиво цитира сегашното състояние на отношенията Китай-САЩ. Подозирам, че предпочитаният от него отговор на думите на Блинкен щеше да бъде съкратена версия на прословутия вик на Уимбълдън на тенис легендата Джон Макенроу: "Това не може да е сериозно!"
Москва и Пхенян предизвикаха много заглавия с пристигането на няколко хиляди севернокорейци в Русия. Независимо от това, дори и да участват активно в битка, техният брой не е достатъчно голям, за да промени баланса на силите във войната. Далеч по-значима досега беше доставката на артилерийски снаряди и ракети от Северна Корея.
Във всеки случай Китай не е виновен за внезапната прегръдка на Владимир Путин с Ким Чен-ун. Напротив, има много доказателства, че Пекин не е доволен от този ход. Доскоро КНДР беше предимно китайски, а не руски клиент. Москва обаче освободи Севера от дългото и студено влияние на КНР. Пхенян никога не е бил послушен и благодарен партньор и сега е свободен да игнорира мненията на Си Дзинпин.
Нито пък Си вероятно е доволен от противоречията, породени от все по-близките отношения на Северна Корея с Русия. Възможните последствия са много. Връзките между САЩ, Южна Корея и Япония може да бъдат засилени, днешните ограничени отношения между НАТО и азиатските съюзници на Америка може да бъдат разширени и/или европейските и южнокорейските отношения с Китай може да пострадат. И всичко това с случва с Пекин, който е обвиняван, при това несправедливо, за руското сътрудничество със Севера.
Но наистина КНР може да направи малко за Пхенян. Последният никога не е бил много отстъпчив, дори когато почти напълно разчиташе на Китай. Ким знае, че Си не иска провалена, но въоръжена ядрена държава на своята граница, с потенциал за масови бежански потоци, гражданска война и хлабаво контролирани ядрени оръжия, и е готов за игра на геополитически нерви с високи залози с номиналния си съюзник. Нещо повече, сега КНДР може да се обърне към Русия, ако Си окаже нежелан натиск върху Северна Корея.
На практика тогава единственият вариант на Пекин би бил да притисне Москва да отстъпи. Това обаче не е по-вероятно. Тъй като Вашингтон изглежда безвъзвратно враждебен, най-важният приоритет на КНР е да гарантира, че Русия няма да загуби в Украйна. Китай не иска да бъде сам, изправен пред мрежа от транстихоокеански и атлантически съюзи. Нито иска да бъде известен с това, че продава приятелите си, за да помогне на своите заклети противници. В един от които САЩ очевидно са се превърнали.
Всъщност Вашингтон, с помощта на европейските си съюзници, е този, който тласна Русия в обятията на Китай и Северна Корея. Мао Цзедун не беше доволен от "десталинизацията", която имплицитно критикува неговия култ към личността. Москва и Пекин водиха жестока гранична война през 60-те години. Китай и Русия имат противоречиви интереси в Централна Азия, докато Пекин мърмори заплашително за продължаващата несправедливост на териториалните отстъпки, направени на царска Русия от имперски Китай. Взаимният антагонизъм към САЩ днес обаче надделява над миналото и сближи Москва и Пекин.
Подобен е случаят с отношенията на Русия с Пхенян, които се разпаднаха, след като Москва призна Южна Корея през 1992 г. Въпреки че двустранните връзки по-късно се подобриха, Северна Корея остана само от второстепенен интерес за Москва. Русия се присъедини към КНР в подкрепа на санкциите срещу КНДР. Сред всички срещи на върха през 2018 и 2019 г. Ким се срещна с Путин само веднъж, за един ден, през 2019 г. във Владивосток.
Едва ли Москва е променила основното си мнение за проблемния си съсед. По-скоро прокси войната на Запада плюс налагането на широкообхватни икономически санкции и предоставяне на оръжия на Украйна, отговорна за смъртта на хиляди, а вероятно и десетки хиляди руски военни – доведе до предвидимо отмъщение. Правителството на Путин подкрепи Северна Корея и други американски противници, създавайки проблеми на Вашингтон на други места.
Не желаейки да признаят разрушителните последици от своята политика, много политици в САЩ отхвърлят тези резултати като временни и разчитат че наскоро активизираните отношения на Русия с тези страни вероятно ще изчезнат, когато естествените противоречия, разногласия и спорове излязат на преден план.
Но новите злонамерени партньорства на Москва вероятно ще продължат толкова дълго, колкото Западът подготвя и води война срещу Русия. Освен това някои въздействия могат да бъдат постоянни, като например всякаква подкрепа за ракетните и ядрените програми на Пхенян. А архитектите на сегашната политика ще могат да се покаят, когато КНДР придобие способността да изпепелява американски градове.
За съжаление, Вашингтон може да направи малко, за да накара Китай да разбие съглашението между Русия и Северна Корея. Властното диктуване на "очакванията" на Америка със сигурност няма да проработи.
Това, което Америка казва, вече не става. Политиците на САЩ трябва да се адаптират към свят, в който уменията им да убеждават ще бъдат по-важни от инструментите за принуда.
Дъг Бендоу е старши сътрудник в Cato Institute. Бивш специален помощник на президента Роналд Рейгън, той е автор на "Отвъдморски безумия: Новата глобална империя на Америка".
Автор: Дъг Бендоу, The American Conservative
