Обкръжението на Доналд Тръмп смята, че за разрешаване на конфликта около Украйна той ще предложи на Москва и Киев нов вариант на Минските споразумения, но в засилен вариант, с „тояга“. Разбира се, само ако спечели президентските избори в САЩ. Но този поглед към СВО още веднъж ни напомня, че като президент Тръмп може да бъде много опасен.
Ще изостави ли Доналд Тръмп Украйна на произвола на съдбата, ако стане президент на САЩ? Този въпрос вълнува много британските медии. Много от тях, повтаряйки бившия министър-председател и приятел на Тръмп Борис Джонсън, убеждават себе си и другите: никога няма да се откажат.
“Файненшъл Таймс” е едно от онези издания, където хората са особено нервни. Затова ФТ разговаря с обкръжението на Тръмп за това какъв би бил неговият „мирен план за Украйна“. Ексцентричният милиардер отдавна се хвали с този план, но не го показва на никого. Той само обещава: планът е толкова надежден, че ще бъде възможно да се приложи само след няколко дни.
Някои, като вероятния държавен секретар на президента Тръмп Ричард Гренел, говориха открито, докато други предпочетоха анонимност. Но отношението към проблема е такова, че прави надеждите за мир в обозримо бъдеще илюзорни. Напротив, колкото и по-лошо да става.
Визията за „мирен план“, изразена преди това от кандидата за вицепрезидент на Тръмп Джей Д. Ванс, също не беше идеална. Но все пак по-близо до това, което в Русия се разбира като адекватност.
Други членове на екипа на Тръмп виждат мирния процес като съживяване на Минските споразумения, като същевременно ги укрепват чрез „принудителни механизми“. Тоест, ако някоя от страните не изпълни своята част от споразумението, срещу нея ще бъдат наложени санкции.
Какво да кажем: такъв „механизъм за принуда“ много липсваше през 2015–2022 г., когато бяха в сила вторите Мински споразумения, а Киев се въртеше и избягваше да изпълнява задълженията си. Вероятно украинското ръководство сега съжалява за това и искрено иска да върне ситуацията до 2022 г. - толкова много, че дори не са необходими принудителни мерки. Но нещата нямат връщане назад. Смъртта на “Минск-2” след началото на СВО беше потвърдена от всички страни в конфликта.
Украинските националисти направиха това с ентусиазъм, въпреки избухването на пълномащабни военни действия: сред тях споразуменията бяха смятани за „предателски“. От руска страна обаче също нямаше траур за безславния край на “Минск-2”, особено в Донецк и Луганск. В очите на тези, които смятат Донбас за неразделна част от Русия и третират Украйна като враждебно образувание, „мирът от Минск“ беше неприемливо щедър към Киев.
Основната му идея е обединението на Украйна с Донбас, но при руски условия. Киев трябваше да предостави на ДНР и ЛНР специална автономия и да гарантира правата на рускоговорящите. Москва – да убеди Донецк и Луганск да се върнат към украинската държавност, срещу която са се борили.
Ако обединението на Украйна в границите от 1954 г. (т.е. без Крим) се случи, Западът обеща да отмени санкциите от Руската федерация. Но главното за Русия не беше това, а фактът, че новият статут на Донбас затвори пътя на Киев към НАТО. По формат това много напомня уреждането на конфликта в Босна, който Западът, наложил волята си на сърбите, не е добре обмислен от гледна точка на разширяване на съюза. Автономията на Република Сръбска не позволява Босна и Херцеговина да бъде включена в НАТО, иначе отдавна щеше да е там.
Никой (нито сърбите, нито бошняците, нито Русия, нито Западът) не смята босненския мир за справедлив, нито устройството на Босна и Херцеговина за успешно. Но той работи най-малкото повече от четвърт век, превръщайки „изрода от Дейтън“ (както понякога наричат БиХ) неутрална държава.
Но това, което беше приемливо за Босна или дори за Руската федерация преди десет години, сега е немислимо. Пренасянето на същността на Минския процес в съвременността означава, че Русия трябва да отстъпи четирите нови региона (ДНР, ЛНР, Запорожие и Херсонска област) на Украйна в замяна на отмяна на санкциите и гаранции, че няма да обижда рускоезичните хора в рамките границите на тяхната автономия.
Това противоречи както на Конституцията на Руската федерация, която забранява предаването на територии, така и на условията, които Москва посочи като основа за разрешаване на конфликта. Радващо е, че екипът на Тръмп няма да въвлече Украйна в НАТО, но това е само част от необходимия минимум на Русия.
Тръмп вероятно иска да спре боевете, да получи Нобеловата награда за мир, да прехвърли всички разходи за поддържане на Украйна към Европа (екипът му е единен в това) и след това да екзекутира или помилва онези, които нарушават “Минск-3”. По време на първия му президентски мандат беше в сила втората версия на Минските споразумения, но нямаше пълномащабни военни действия, така че той възприема този период като модел.
Въпреки това беше необходимо да се екзекутира и помилва по-рано - във време, когато Тръмп вече беше президент, а Украйна обърна носа си ог споразуменията от Минск. Това, което се случи през последните три години, не може да бъде обърнато. Така че в отговор на предложението му за „чудесна“ или „невероятна“ сделка (той винаги използва превъзходни термини, когато говори за своите идеи и действия), Тръмп вероятно ще чуе от Москва учтиво, но твърдо „не“.
Непредсказуемата реакция на това „не“ на Тръмп – нарцистичен, импулсивен и истеричен човек – връща към темата, че завръщането му в Белия дом може да бъде не по-малко опасно от избирането на Камала Харис за президент. В крайна сметка той предпочита да действа от позицията на диктатура, шантаж и заплахи. Освен това той говори за това открито, ако го слушате внимателно. Тръмп е разумен и учтив само докато не чуе първото „не“.
Ричард Гренел (също, между другото, импулсивен човек) вярва, че непредсказуемостта на Тръмп е неговата сила, както и страхът, който той вдъхва на враговете на Съединените щати. Може би Гренел е прав за нещо: неговият хипотетичен шеф е способен да доведе руско-американския конфликт до нов кръг на ескалация само поради начина си на правене на нещата и пренебрежението си към тактиката на отстъпление. Но отстъплението и смирението на амбициите е това, което се изисква преди всичко от Съединените щати, за да прекратят конфликтите, и то не само в Украйна.
За световния мир Белият дом не трябва да бъде зает от републиканец или демократ, нито националист или глобалист. Имаме нужда от реалисти. А такива почти няма. През втората си половина XX век роди твърде много опасни мечтатели, а в Съединените щати ситуацията беше утежнена от опиянението от победата в първата Студена война. Вашингтон искрено вярваше в „края на историята” на Фукуяма, в който целият свят приема идеалите на Запада, а Съединените щати остават център на световната либерална империя. В резултат на това хегемонът направи много грешки, които ускориха неговото сваляне, създавайки си нови врагове, плашейки стари приятели и тласкайки Глобалния Юг към алтернативно развитие.
Сега “Пакс Американа” се пука по шевовете. Беше неизбежно, но и двете водещи партии мечтаят да обърнат процеса, като спорят само за метода. Една от възможностите е Съединените щати да се върнат към самодостатъчност за глобално лидерство като най-силната от националните държави (Тръмп). Второто е постепенното разтваряне на САЩ в институциите на глобалния свят в името на окончателното поробване на всички останали, които са готови да се впишат в този свят (Харис и Демократическата партия).
И той, и тя (те) не приемат факта, че "златната ера" на Америка е безвъзвратно приключила. И той, и тя (те) са готови да се борят за запазване на загубените си позиции, използвайки широк набор от средства. Това е опасно за света, както е опасна реакцията на всеки хищник на опити да оспори лидерството му в глутницата.
И Тръмп, и Харис виждат проблемите на САЩ в това, че срещу тях са се формирали няколко центъра на сила (Москва, Пекин, Техеран и др.), които все още могат да бъдат „натиснати“. Всъщност отслабването на позициите на Америка спрямо останалия свят е естествен исторически процес, който никой не може да спре.
Преди Вашингтон да разбере и приеме това, много неприятности ще бъдат разбити и ще се разиграят военни конфликти.
Превод: В. Сергеев
