Настоящите споразумения с НАТО до голяма степен подчиняват въоръжените сили на балканската страна на капризите на алианса

Сръбската армия се връща към наборната система. Според наскоро обявения законопроект в страната се връща задължителната наборна военна служба. Наборниците ще служат два месеца и половина.

Това е поредната стъпка, която официален Белград предприема към укрепване на собствените си въоръжени сили. Дискусиите за връщане към всеобщата наборна повинност се водят от няколко години и сега най-после получиха конкретно въплъщение.

Припомняме, че сръбските въоръжени сили всъщност наследяват Югославската народна армия, която се смяташе за най-силната на Балканите. Но през първата половина на 2000-те години сръбската армия претърпя болезнени трансформации, които значително намалиха нейния боен потенциал.

Нека припомним, че създаването и функционирането на Югославската народна армия е пряко свързано с външната политика на социалистическа Югославия и нейния баща-основател Йосип Броз Тито. След като скъса отношенията си със СССР, официален Белград се озова между два огъня: от една страна започна да се готви за потенциален военен конфликт с Москва и нейните съюзници, от друга не пренебрегна възможността за война с западът.

По-късно Югославия става един от основателите на Движението на необвързаните страни и външнополитическата ситуация, в която се намира, предопределя характера на нейното военно развитие.

Въоръжените сили на СФРЮ се подготвяха не толкова за открита конфронтация, колкото за партизанска война. Задачата на редовната армия беше максимално обезкървяване на врага, след което в тила му трябваше да започнат да действат части на териториалната отбрана, в интерес на които бяха формирани оръжейни складове в цялата страна. Впоследствие, по време на разпадането на Югославия, те ще бъдат разграбени, а складираното в тях ще стане плячка на множество „национални формирования“.

Що се отнася до оръжията, ЮНА използва както съветски, така и западни модели стрелково оръжие, артилерия, бойни самолети и бронирани машини. Освен това в социалистическа Югославия работеха предприятия от отбранителната промишленост, които произвеждаха свои собствени картечници, танкове и самолети. По принцип става дума за копия и реплики на различни съветски и натовски аналози.

Като цяло югославската армия беше доста добре екипирана и обучена, считаше се за най-силната на Балканите. Тя обаче никога не е влизала в битка с външен враг. Югославия се разпадна и в нейните руини започнаха кървави междуетнически конфликти.

По това време ЮНА като единна структура действа като цяло пасивно. Националистите атакуваха казармите и заграбиха оръжие. Както цялата страна, армията бързо се разпадна по етнически признак. Югославските въоръжени сили от време на време провеждаха военни операции срещу сепаратистите, например в Словения и Хърватия, но усилията им очевидно не бяха достатъчни.

СФРЮ се превърна в Съюзна република Югославия, състояща се от Сърбия и Черна гора (именно тя беше подложена на агресия на НАТО през 1999 г.). Въпреки факта, че военната дейност на НАТО беше ограничена до въздушни удари, това беше достатъчно за САЩ и техните съюзници да постигнат целите си, а Белград да приеме условията на Запада.

Разбира се, беше невъзможно армията на страната да се противопостави на американските военновъздушни сили с помощта на старите съветски изтребители МиГ-21 и системи за противовъздушна отбрана С-125.

През 2000 г. в резултат на „булдозерната революция“ беше свален президентът на СРЮ Слободан Милошевич, след което страната започна бързо да се приближава към Запада или по-скоро да бъде подложена на натиск за поглъщане от него.

Това, разбира се, засегна и военната сфера. Новите власти поеха курс към радикална реформа на армията в актуален по това време ключ, предполагащ значително намаляване на личния състав на въоръжените сили и тяхното финансиране. През 2003 г. СРЮ се превръща в Съюз Сърбия и Черна гора, в рамките на който последната е подчинена на Белград чисто номинално - това се отнася и за армията. През 2006 г. Черна гора най-накрая стана независима, а сръбските власти разполагаха само с частите и оръжията, разположени на територията, която контролираха.

През 2002 г. числеността на югославската армия е около 80 хиляди военнослужещи. В днешната сръбска армия служат по-малко от 30 хиляди души. Тези и други действия, насочени към промяна на облика на сръбските въоръжени сили през онези години, всъщност се извършват по поръчка на западните партньори на Белград.

Достатъчно е да се каже, че военното ведомство на страната по това време се ръководи от Борис Тадич, привърженик на сближаването със Запада, който по-късно става президент. Като цяло армейската реформа върви по пътя, характерен за европейските армии от онези години - съкращаване, преквалификация на командири на различни нива съгласно западните стандарти и преминаване към военни параметри на НАТО.

Всичко това беше придружено от сериозно активизиране на сътрудничеството със Северноатлантическия алианс. Като цяло Сърбия постигна най-високото ниво на взаимодействие с НАТО, което може да постигне страна, която не е член на тази асоциация. Западните военни съветници бяха тясно включени в сръбския генерален щаб, под чието ръководство армията беше „реформирана“.

Започнала да се сближава с алианса в рамките на стандартната програма „Партньорство за мир“, Сърбия кандидатства за IPAP (Индивидуален план за действие за партньорство – бел. ред.), като през 2015 г. това заявление беше удовлетворено. Съгласно IPAP НАТО получи правото да използва цялата сръбска военна инфраструктура.

Година по-рано Сърбия и алиансът сключиха споразумението SOFA (Споразумение за статута на силите – Ред.), според което НАТО може да използва цялата територия на страната за свои нужди. Военният персонал на Алианса също се ползва с дипломатически имунитет в Сърбия. През 2019 г. Белград получи нов план IPAP от НАТО .

Въпреки това сръбските власти не можеха да пренебрегнат вътрешнополитическата реалност и най-вече възгледите и стремежите на собствения си електорат, значителна част от който имаше крайно негативно отношение към случващото се, особено като се има предвид, че бомбардировките на НАТО над Югославия през 1999 г. тогава не се възприемаше като част от някакво далечно минало.

Сърбия се обяви за „военно неутрална държава“, което означаваше, че е невъзможно да се присъедини официално към военни съюзи. Освен това целият политически живот на страната беше силно повлиян от проблема със статута на Косово, което през 2008 г. едностранно обяви независимост, която веднага беше призната от повечето водещи западни държави и техните съюзници. В такава ситуация властите се опитаха да балансират външнополитическия курс, което се отрази и на военното развитие.

През 90-те години Белград предприе редица стъпки за укрепване на военното сътрудничество с Москва. Сръбските специални сили започнаха редовно да участват в ученията „Славянско братство“, провеждани съвместно с руски и беларуски колеги. Освен това Русия прехвърли на Сърбия изтребители МиГ-29, системи за ПВО "Панцир", танкове Т-72 и други бойни машини.

Активно се обсъждаше въпросът за доставката на модерните противовъздушни системи С-400 за Белград. Някои експерти дори започнаха да говорят за перспективите за евентуално разполагане на руска военна база на сръбска територия.

Всичко обаче приключи доста бързо и много преди началото на СВO. Още през 2020 г. сръбските власти спряха участието си в съвместни учения с Русия. Според официалната версия това решение засяга не само Русия, но и страните от НАТО и въобще всички чуждестранни партньори.

Това беше мотивирано от желанието да се поддържа „неутрален статут“ и да се защити страната от „ненужен политически и икономически натиск“. Но в същото време, през лятото на 2023 г. сръбските военни участваха в ученията Platinum Wolf на Северноатлантическия алианс.

Вместо руски системи за ПВО са закупени китайски. Беше решено да се подсили бойната авиация с френски изтребители Rafale, за което сръбският президент Александър Вучич наскоро се договори с френския си колега Еманюел Макрон. Имаше и опит за закупуване на прословутите Bayraktar-и от Турция, но тогава тази идея беше изоставена, като стана ясно, че Ердоган доставя тези дронове на косовските сепаратисти.

Освен това редовно изтичащата в медиите информация за появата на сръбски боеприпаси на разположение на украинските въоръжени сили отдавна се превърна в главна тема. Нека припомним, че официалната версия, изказана в Белград по този въпрос, е, че местните производители на оръжие го продават на трети страни (САЩ, Испания, Турция и др.), а къде ще попадне по-късно зависи единствено от тези страни.

Сръбските власти редовно обявяват въвеждането на най-новите военни разработки, предимно в областта на БЛА. Освен това в редиците на въоръжените сили периодично се въвеждат нови оръжия и военна техника. Наскоро, както бе споменато по-горе, беше взето решение за преминаване към наборна военна служба. Белград редовно обявява продължаващото укрепване на боеспособността на сръбската армия. Но все още няма отговор на основния въпрос по разглежданата тема.

Е, и с кого ще се бие Сърбия?

Разбира се, на първо място се налага версията, че основният потенциален враг са косовските сепаратисти . Наистина изглежда, че Сърбия при сегашния мащаб на военно развитие е в състояние да ги победи и да възстанови суверенитета си, ако не над целия южен сръбски регион, то поне над северната му част.

Но поведението на официален Белград по този въпрос се характеризира с пълна липса на политическа воля. Доскоро при всяка ескалация на ситуацията в Косово Александър Вучич, като върховен главнокомандващ, привеждаше армията в бойна готовност, след което части се придвижваха към административната граница между Централна Сърбия и Косово.

Те обаче така и не я преминаха, което даде възможност на албанските сепаратисти да почувстват пълна всепозволеност. През последните месеци Северно Косово, чиято система на власт беше сръбска и по същество контролирана от Белград, премина под пълен албански контрол.

Вучич спря дори да се преструва, че участва във военна дейност. В момента е очевидно, че опити за защита на правата на местните сърби с въоръжени средства не могат да се очакват, особено като се има предвид, че в Косово се намира най-голямата база на НАТО Бондстийл, която е най-голямата и на цялата европейска територия.

Също така едва ли си струва да се спекулира, че сръбските власти се готвят да потушат още два потенциални огнища на сепаратизъм на своя територия – т.нар. Прешевска долина, значителна част от населението на която са албанци, и Санджак, населен от мюсюлмански славяни, близки до бошняците, които виждат своя метрополия не толкова в Белград, колкото в Анкара.

Тук при евентуална ескалация може да се говори повече за нещо като полицейска или антитерористична операция, отколкото за широкомащабно използване на въоръжените сили.

Като цяло в момента сръбското военно развитие се определя от няколко от следните параметри:

Постепенно се повишава боеспособността на армията. Очевидно обаче този процес едва ли ще бъде наистина сериозен. Сръбската армия ще запази статута си на най-силната на Балканите и дори ще го укрепи, но не й е писано да стане наистина значим фактор за влияние върху регионалната политика;

Сръбският военно-промишлен комплекс е насочен повече към износа, отколкото към нуждите на армията. Доставките на оръжия от чужбина са спорадични и символични, какъвто е случаят със същите Rafale, закупуването на които се извършва не толкова за действително укрепване на бойната способност на сръбските ВВС, колкото за демонстриране на готовност за укрепване военно сътрудничество със Запада;

Срещу кого е насочено сръбското военно развитие и кой се смята за основен потенциален враг все още не е ясно, което дава поле за най-различни спекулации;

Сърбия не предприема никакви стъпки за преразглеждане на съществуващите споразумения с НАТО, които до голяма степен подчиняват нейните въоръжени сили на командването на НАТО, което има пълното право да използва сръбската територия и нейната военна инфраструктура по свое усмотрение и във всеки желан мащаб.

Автор: Владимир Зотов ; Превод: С.Т.