Съединените щати и войната: хайде... ама не прекалено!

След повече от 20 години ангажиране във войни, чиито човешки и финансови разходи продължават да тежат върху икономиката и политиката на страната, Съединените щати се опитват с всички средства да избегнат войни, смятани за ненужни. Защото, освен възможната липса на подкрепа от страна на американското население или на Конгреса, те биха могли в резултат да отслабят Вашингтон спрямо Пекин.

Днешните приоритети на Вашингтон са по-скоро систематични, отколкото регионални. Основното съревнование се случва между Съединените щати, Китайската народна република и Русия. Във всеки случай, както сочи и Стратегията за национална сигурност 2022, публикувана от Белия дом, „Русия и КНР поставят различни предизвикателства. Русия представлява непосредствена заплаха за международната либерална и отворена система, подигравайки се безотговорно с фундаменталните закони на настоящия световен ред както демонстрира и нейната брутална агресия срещу Украйна. КНР от своя страна е единственият конкурент, който има намерението да премоделира международния ред като в същото време има във все по-голяма степен икономическата, дипломатическата, военната и технологичната мощ, необходима за постигането на тази цел.“

Изправени пред китайските и руските заплахи, но едновременно и пред радикалния ислямизъм, напрежението в Близкия Изток, Иран и Северна Корея, главната цел на Съединените щати е да избегнат прекаленото разпиляване на сили в различни военни операции. Обратното, стратегията на техните съперници (понякога координирана) е да осигурят американската армия задължително да присъства навсякъде. В една такава ситуация стратегията на администрацията на Байдън се опира на шест основни елемента, които ще развием тук: усилване на съюзите и военните партньорства, с насърчаване на многостранното споделяне; приоритизиране на Индийско-Тихоокеанския регион като основен театър на военни операции; позициониране на Европа на първа линия срещу Русия; индивидуален подход, както и стратегията „със, чрез, през“ в останалите региони; развиване на американска армия на принципа „победа-удържане-победа“; и отчитане на ограниченията, поставени от реалностите на вътрешната политика.

Усилване на съюзите и партньорствата

Фокусирайки вниманието и ресурсите си към войните с висока интензивност с Китай или Русия, Съединените щати искат да избегнат поставянето на „boots on the ground” („ботуш на терен“) в региони, считани за второстепенни за поддържането на американското лидерство и световния ред. Независимо от това, администрацията на Байдън осъзна, че тази цел няма да може да бъде постигната без възстановяване на доверието между съюзниците и партньорите – доверие, което беше накърнено от неговия предшественик. Оттук приоритетната цел на Вашингтон е да (пре)формира и да (ре)конструира доверието на съюзниците и партньорите, както е потвърдено и в Стратегията за национална сигурност 2022, която подчертава целта за „изграждане на възможно най-силна коалиция от държави, така че да се усили колективното ни влияние и да се моделира международната стратегическа обстановка, за да се разрешат общите предизвикателства.“

Поради относителната си слабост и „оста Русия-Китай-Иран-Северна Корея“, Вашингтон има нужда да се опре на съюзниците и партньорите си. Цитираният документ показва също, че „Силно и единно НАТО, нашите съюзници от Индо-Тихоокеанския регион и нашите традиционни външни партньори по сигурността няма да се ограничат само до възпиране на агресията; те ще осигурят платформа за взаимноизгодно сътрудничество, което ще укрепи международния ред“. За да компенсира относителната си слабост, Вашингтон ще има нужда също и от по-голям брой съюзници и партньори (в количествено отношение), като същевременно се опира все повече на тях (в качествен аспект). Въпреки несъвършенствата си, съюзниците и партньорите си остават мултипликатор на властта.

Всъщност, както казва Уинстън Чърчил, „Единственото по-трудно нещо от това да се биеш със съюзници, е да се биеш без тях“. Зад тази логика на усилване на съюзите и партньорствата и по този начин създаване на мултипликатор на властта, се крие желанието на САЩ тези партньори да поемат повече от отговорностите във връзка със сигурността. И най-вече става дума за това Вашингтон да си осигури тяхното влизане в така наречения мултишеринг: споделяне на риска, на цената, на тежестта и на задачите. По този начин Съединените щати отдават предпочитание на доктрината от Гуам, изработена по времето на Никсън, както и на принципа „Leading from behind», или «управление отзад» на администрацията на Обама.

Приоритизиране на Индо-Тихоокеанския регион

Според Съединените щати единствено Китай е в състояние да постави под въпрос либералния ред. Според Държавния секретар Блинкен «Китай е единствената държава, която притежава икономическата, дипломатическата, военната и технологичната сила, необходима за да постави под сериозен въпрос стабилната и отворена международна система, сборът от правила, ценности и връзки, които позволяват на света да функционира според нашите желания, защото в крайна сметка служи на интересите и отразява ценностите на американския народ.»

Изправени пред възхода на Китай и възможността от директна или индиректна конфронтация между двете страни (включително по въпроса за Тайван или Филипините), Съединените щати искат предварително да интегрират съюзниците и партньорите си в региона към своята позиция за удържане, както е изразено и в Индо-Тихоокеанската стратегия, подписана през 2022 година. Без да правим изчерпателен списък, ще цитираме следните примери като илюстрация на тази политика:

- Укрепване на отношенията с Филипините през май, благодарение на новите двустранни насоки по отношение на отбраната, които разширяват споразумението за взаимна отбрана в Южнокитайско море;Договор за сигурност с Папуа Нова Гвинея през 2023 г., който ще позволи своевременно засилване на американското военно присъствие в страната;

- Среща на върха в Кемп Дейвид между Съединените щати, Япония и Южна Корея през август 2023 г., в резултат на която трите държави се споразумяха за по-голямо сътрудничество по отношение на противоракетната балистична отбрана и се ангажираха за организирането на ежегодни мултидисциплинарни тристранни учения, както и да бъде активиран механизъм за обмен на данни за предупреждение за ракетно нападение в реално време, който ще подобри откриването и съвместната оценка за изстрелване на ракети от Корейската народно-демократична република (КНДР);

- Сключване на 15 септември 2021 г. на тристранно партньорство в областта на сигурността с два стълба (AUKUS) между Австралия, Обединеното кралство и САЩ – първият стълб се отнася до атомните подводници, а вторият – до сътрудничество в областта на поразяващите технологии;

- Преформулиран и задълбочен съюз с Южна Корея в рамката на „глобален и цялостен стратегически съюз“;

- Подновяване на Четворния диалог, в който участват САЩ, Япония, Австралия и Индия;

Други инициативи също започват да се появяват, например в Индийския океан I2U2 (Индия, Израел, ОАЕ и САЩ), или зараждащата се инициатива между Индия, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и САЩ. Индо-Тихоокеанската стратегия изтъква желанието за поощряване на „съюзниците и партньорите за засилване на връзките между тях [...] Ние ще подкрепим и упълномощим нашите съюзници и партньори сами да поемат роли на регионално лидерство.»

Русия: Европейският съюз да поеме своите отговорности

За Вашингтон НАТО остава основен стълб за Трансатлантическата сигурност. Сега към него се присъединиха Швеция и Финландия, с което членките се увеличиха до 32. Войната в Украйна спря политиката на обръщане към Индо-Тихоокеанския регион, тъй като САЩ бяха длъжни да поддържат и дори да увеличат силите, присъстващи на европейския континент (основно въздушни и морски), Вашингтон очаква от ЕС по-голямо споделяне на тежестта и по-сериозно поемане на отговорността, не само по отношение на Русия, но също и по южния си фланг. Вашингтон иска също така да избегне всякакъв гратис от страна на съюзниците си и през последните 15 години очаква от европейските страни по-голяма инвестиция в тяхната отбрана (широко оповестения праг от 2% от БВП).

Навсякъде другаде се прилага строго индивидуален подход

По причина на преобладаващите руски и китайски предизвикателства, Съединените щати оценяват текущо нуждата от употреба на сила в други страни по света. Два скорошни примера дават възможност за оценка на нашето предположение: иранският отговор срещу Израел и дейността на хутите по отношение на морския трафик в Червено море. И в двата случая реакцията на Съединените щати беше да не влиза в единоборство, което би предизвикало регионална война в Близкия Изток, а това с голяма вероятност би означавало изпращането на войски на терен (ботуш на терен). Спрямо хутите американската армия се ограничи да атакува позициите, застрашаващи морския трафик. В нито един момент не е ставало дума за унищожаване на хутското движение или за инвазия в Йемен. Що се отнася до иранския отговор, САЩ заедно със съюзниците и партньорите си (Франция, Великобритания, Йордания, Саудитска Арабия и останалите) се опита да прихване иранските ракети и дронове, за да попречи те да достигнат до израелска територия. И ако целта, разбира се, беше да бъде защитен Израел, то в същата степен се целеше избягването ответен отговор от Израел, което би предизвикало война между двете държави и би могло да въвлече САЩ в конфликта.

Тези два случая показват волята на Съединените щати да намалят военното си присъствие. В допълнение, те предпочитат подхода, наречен „by, with and through” („със, чрез и през“): „Операциите се ръководят от нашите партньори, държавни или не, с поддръжката на Съединените щати или на коалиции ръководени от Съединените щати и с посредничеството на американските власти и на сключени с партньорските страни споразумения.“(5)

„Победа-удържане-победа“

След края на Студената война американската армия е организирана и оборудвана за сражения в две регионални войни едновременно (например Северна Корея и Иран). Тя при всички случаи не е в състояние да се сражава, още по-малко да победи, срещу двама мощни противника едновременно, каквито са Русия и Китай. Както отбелязва едно изследване на „Congressional research service“ от 28 февруари 2024 г., американската армия е „понастоящем предназначена за борба в по-малко от два големи едновременни или припокриващи се конфликта“. 

По този начин Пентагонът се съобразява по-скоро с логиката на „win-hold-win“ („победа-удържане-победа“). Последното е потвърдено по откровен начин в Националната отбранителна стратегия от 2022 г: възпиране на агресията и същевременно готовност да надделеем в конфликт, ако е необходимо, като приоритет имат предизвикателства, отправени от КНР в Индо-Тихоокеанския регион, и след това – на предизвикателства, отправено от Русия в Европа.

През 2024 г. бюджетът на американската отбрана е от порядъка на 886 милиарда долара (+/- 3,5% от БВП). За да се сражаваармията с две големи сили едновременно, военните разходи би трябвало да достигнат 5-6% от БВП, което би се равнявало, според Искандер Реман, на 2 000 милиарда долара. Предвид дълга и икономическите и социални предизвикателства, е малко вероятно подобна цифра да бъде гласувана от Конгреса в близко или средносрочно бъдеще. Макар и първа икономическа сила в света, Съединените щати до голяма степен се деиндустриализираха след края на Студената война. Това следователно поставя въпроса дали те ще имат техническата възможност да произведат достатъчно военни средства в съкратени поради отбранителната им политика срокове. Армията може да се сблъска също и с проблема за набиране на военнослужещи, при положение че почти 70% от младежите нямат право да постъпят в армията. Причините са множество: здраве, физическо състояние, образование, но също и сексуално насилие и расизъм.

Въпреки че „Global Posture Review“ от 2021 г. е класифициран документ, изтеклото в медиите съдържание и официалните декларации потвърждават приоритета на Пентагона спрямо Индо-Тихоокеанския регион и желанието да имат „по-добър регионален достъп за дейностите по военно партньорство, подобряване на инфраструктурата в Гуам и Австралия и приоритизиране на военното строителство на островите в Тихия океан“, „ново ротационно разполагане на американски самолети и логистично сътрудничество в Австралия“ и „разполагането на бойна хеликоптерна ескадрила с въртящи се крила и щаб на артилерийска дивизия в Южна Корея“. 

Документът потвърждава също така желанието за пренасочване на силите от Близкия Изток, в частност морските сили, в Индо-Пасифика. И накрая, реформата на „Force Design“ 2030 в Корпуса на морската пехота на САЩ, чиято основна цел е да реорганизира службата в съответствие с китайската заплаха, също илюстрира тази логика на „победа-удържане-победа“

Отчитане на вътрешнополитическите ограничения

Въпреки че Съединените щати не са влезли във фаза на изолационизъм, различните демократични и републикански администрации от ерата на Обама насам не са готови да изпратят военни сили, ако националният интерес, в най-точния смисъл на понятието, (High politics) не е в играта, предвид провалите в Афганистан и Ирак. Освен това, и общественото мнение, и Конгресът – както демократите, така и републиканците – демонстрират умора от интервенционизма. Отвъд тази умора, поляризацията на американското общество прави всяка последователна стратегия трудна за дефиниране и за прилагане. Ако помощта от над 60 милиарда долара за Украйна беше блокирана в продължение на много месеци от републиканското мнозинство в Камарата на представителите, то военната помощ за Израел е силно крикувана в средите на демократическата партия. Затова пък в Конгреса има широк консенсус относно определянето на Китай като заплаха.

Избягване на нежелан конфликт

За Съединените щати противодействието на китайската заплаха е приоритет. Но администрацията на Байдън осъзнава, че други военни операции са възможни и че Съединените щати не могат да победят сами във войни с висок интензитет и едновременно в няколко различни театри на бойните действия. Поради тази причина администрацията на Байдън се старае да укрепи съюзите и партньорствата си не само в Индо-Тихоокеанския регион, но и в Близкия Изток и Европа, като през цялото време се опитва да насърчава многостранното споделяне и да води (про)активна политика за намаляване на напрежението и отдалечаване на кризите, които биха задължили САЩ да ангажират военна сила в нежелан конфликт.

Източник: areion24.news ; Автор: Танги дьо Свиленд ; Превод: Екатерина Грънчарова