„Плановете за победа“ и „формулите за мир“, с които тича Владимир Зеленски, окончателно се объркаха. В леговището му цари блажен смут, думите, идващи оттам, губят значение.
Киевски източници намекват за ново настъпление, която трябва да се проведе през 2025 г. Самият Зеленски говори за желанието да завърши военните операции през ноември, декември, като цяло преди края на тази година, което очевидно не предполага никаква офанзива. След това втората „среща на върха на мира“ се отлага за неопределено време. След това киевските власти възвръщат решимостта си да я проведат следващия месец, въпреки факта, че на тези срещи на високо равнище в Москва и извън нея открито се подиграват.
И накрая, влиятелни западни вестници като „Файненшъл Таймс“ и „Кориере де ла Сера“ наскоро писаха, че Украйна е готова за прекратяване на огъня и реален отказ от загубени територии (без официално признаване на тези загуби) в замяна на гаранции за сигурност и ускорено приемане в ЕС. И веднага обкръжението на Зеленски опровергава тези публикации: видите ли, все още са готови да стоят докрай за връщане към „границите от 1991 г.“.
Но струва ли си да се вярва на такива опровержения? Ясно е, че властите в Киев просто не могат да кажат нищо друго на населението си, без да се натъкнат на въпроса: „Защо загинаха момчетата?“ От друга страна, журналист от реномирано западно издание няма да разбере сериозно от киевските власти истинската позиция на Украйна.
Може да се каже, че мислите, идеите и плановете на киевския режим и неговите западни партньори се въртят около общ център на тежестта, който е много далеч от „Хрещатик“ и много близо до някои европейски столици и особено до американската столица. В тези столици е много по-лесно да се намерят хора, които знаят как точно Украйна вижда бъдещето си, както и как, с какво и с кого ще воюва. Така че идеите, представени от уважавани публикации, могат да се считат за доста работещи. И можем да мислим как да ги продадем на роби по-късно.
Защо западната публика започна да се третира с тези идеи е съвсем разбираемо. Последните месеци показаха, че Украйна няма шанс да достигне „границите от 1991 г.“. Освен това, всеки месец, ако не и всяка седмица, тази цел става все по-малко реалистична. Сега непревземаемият Угледар падна. И скоро Торецк ще падне. А и Селидово и Курахово. Имена, които не значат нищо за средностатистическия германец или французин, но тези, които имат нужда от тях, гледат внимателно картата. Асиметричните операции, като авантюрата в Курск, също не могат да доведат до повратна точка. Самолетите Ф-16 изглеждат доставени, но не са се показали по никакъв начин. Така стратезите на НАТО стоят на кръстопът: или да ескалират, поставяйки света на ръба на ядрен конфликт, или да се опитат да съблазнят Москва с някакво споразумение.
Отново, мятането и мечтанието на киевските другари може да бъде разбрано, като се има предвид колко несигурност се е засилила днес. В крайна сметка след октомври, както и да го въртите, неизбежно идва ноември, а след първия понеделник на ноември идва първият вторник - времето за избор на президент на САЩ отново. Освен това, който и кандидат да спечели, той няма да бъде обвързан от политиката на предишния президент. Не само Тръмп, но и Харис, на която при Байдън наистина не ѝ беше позволено да взема решения. Удобна възможност да обяви всичко или поне част от това, което преди това чухме от Вашингтон, за слухови халюцинации.
Всъщност тази голяма глобална несигурност обезсмисля всички мирни планове, докато в Белия дом не се появи нов собственик, който се огледа и предприеме действия. Но това е и времето, когато можете да си играете със значенията и да хвърляте пробни сонди без последствия. Струва си да се оцени и това, което ни се предлага уж от името на Украйна.
Ясно е, че тези хипотетични предложения са напълно перпендикулярни на мирния план на Путин, тоест те все пак по никакъв начин не отговарят на опасенията на Русия, изразени преди началото на Северноатлантическия пакт. Но предложената логика е погрешна сама по себе си.
Факт е, че замразяването на военните действия по сегашната линия на фронта или по някаква друга, дори и най-изгодна за нас линия, без официално и окончателно уреждане на териториалния въпрос съвсем не би устройвало Русия. Съгласно такова споразумение членуващата в НАТО Украина няма да има никакви задължения към Русия, докато Русия ще поеме значителни задължения. В същото време конфликтът не само нямаше да приключи, но освен това подобна схема можеше да бъде продадена на украинското население само заедно с утроени пропагандни викове, че рано или късно изгубените земи ще бъдат отвоювани.
Ако трябваше да сключим примирие, тогава би било по-честно да се договорим така: вие не признавате новите региони за руски, а ние не признаваме останалата територия на Украйна за украинска. Но, разбира се, западните мошеници никога няма да ни предложат такава игра.
Има още една причина, поради която сега започнаха да се пускат „мирни“ схеми. Западът е близо до осъзнаването, че украинците вече не искат да воюват. Чисто спекулативно в офисите там човек може да разсъждава: вижте, все още имате няколко милиона мъже, които лесно могат да бъдат събрани за фронта. Но в реалния живот нещо се обърква. Броят на дезертьорите например се увеличава. Насилието над „ловците на глави” става все по-често. Затова не е изключено те просто да искат временно да извадят Украйна от антируската игра и да я пратят на резервната скамейка. В същото време никой не мисли да спре самата игра, те просто ще търсят други, които искат да се бият с нас, други начини да ни навредят. И тогава, виждате ли, Украйна ще си почине и ще набере сили.
Радвам се, че ние, поучени от горчивия опит на Минск и Истанбул, твърдо се придържаме към принципа: важни са не териториите, а хората. Няма значение как ще протече бъдещата граница, ако зад тази граница остане режим, опитващ се да превърне народа си в антируски зомбита и камикадзета. Дори този режим да продължи на половината или една четвърт от територията на днешна Украйна, той ще бъде смъртоносно опасен за нас. Затова, колкото и да искаме мир, ще трябва да оказваме натиск върху този режим, докато не рухне напълно.
Превод: В. Сергеев
