Разглеждани в контекста на знаменити предшественици като Аспарух и Тервел,  наследниците им Кормесий и Севар сякаш не изпъкват с твърде големи достижения. Поне с такова впечатление неизбежно остава историкът изследовател, тъй като и двамата владетели не успяват да намерят място в хронографиите на византийските летописци Теофан Изповедник и патриарх Никифор.

В този период не се водят войни за териториално разширение с Византийската империя, няма намеси във вечните дворцови интриги в Константинопол и изглежда Комерсий и Севар водят едно безметежно и мирно управление.

Това сякаш потвърждава старата максима, че ако не се водят войни или не се случват бедствия или кризи, историята има удобния навик „да забравя“ епизодите на продължителен мир. И предвид липсата на сведения, това правило се потвърждава – последните известия във византийските хроники, касаещи българите, датират непосредствено след разгрома на арабската войска на Маслама пред стените на Константинопол през 718 г.

Събитията в България остават мъгляви чак до 756 г. Чрез малкото, което знаем от домашни и западни източници можем да сглобим много откъслечна картина на десетилетията, отделящи управлението на Тервел от династичната криза в България в средата на VIII в.

Според битуващите хипотези Тервел управлява българската държава до смъртта си през 721 г., когато на плисковския престол се възкачва Кормесий. Това, разбира се, не може да се потвърди от Именника на българските ханове, в който владетелят, управлявал след Тервел не е назован по име.

Упоменати са единствено годините на властване (28 г.) и родът му (Дуло).

Заключението, че наследникът на Тервел е именно Кормесий идва от няколко различни източника – летописа на западния хронист Зигеберт, който изрично посочва Кормесий за владетел на българите през 727 г., и хрониката на монаха Алберих, назоваващ Кормесий като „tertius rex”, тоест трети владетел след Аспарух и Тервел.

Любопитен поглед към миналото на Кормесий, още по времето на властването на Тервел, ни предоставя и хрониката на Теофан.

От думите на византийския летописец научаваме, че Кормесий може би присъства при сключването на договора между България и Византия от 717 г. и дори участва във войната срещу арабите от 717-718 г. като военачалник на крупни войскови формирования.

Подобно мнение застъпват и редица изтъкнати български историографи като П. Мутафчиев и Веселин Бешевлиев. Името на Кормесий се среща веднъж и в барелефите около Мадарския конник, където силно увреден надпис ни предава събитие, вероятно достатъчно значимо, за да бъде изсечено в камъка по заповед на българския владетел. Разчетеният текст с големи липсващи промеждутъци гласи:

„ …злато…той даде …злато архонтът…войници…архонтът ….гърците …каквото ти давах, всяка година ще давам, понеже ми помогна …всяка година ще даваме и…архонта…императорът….и Крумесис, архонта покани….архонтът….като разпредели златото и започнаха …това езеро…направи …архонт… развалиха договорите…война…тогава…име.“

Безкрайно неясният смисъл на гореспоменатия надпис поражда противоречиви тълкувания и хипотези, които вероятно никога няма да бъдат потвърдени. Доколкото може да се прецени се обсъждат плащанията под формата на злато, които Византийската империя ежегодно изпраща на България още от времето на сключения през 716 г., мирен договор.

Втората част от текста е тази, която буди далеч повече интерес сред историографите и разпалва огъня на техните тълкувания.

По всичко изглежда, че се е състояла дипломатическа среща, на която „архонтът Крумесис“ кани някого на преговори.

Можем да преценим, че това вероятно се  случва след поредното изплащане на годишния трибут, когато след разпределянето на златото, започва обсъждане по някакъв спорен въпрос.

С кого е провеждал договорки Кормесий и какъв е бил изходът от тях, можем само да предполагаме.

Особено будещ любопитство е последния пасаж, според който спорът явно прераства във война, след развалянето на сключените договори. За такава война обаче византийските хроники премълчават, което задълбочава мистерията около увредения текст.

За по-нататъшното управление на Кормесий не се знае абсолютно нищо.

Нещо повече – историографията в момента не е в състояние дори да определи със сигурност момента на края на неговото управление. Причината е че в хронологията на българските владетели от този период съществува още една личност, властвала над българската държава с име подобно на това на Кормесий, а именно – Кормисош.

Според Именника на българските ханове обаче въпросният Кормисош принадлежи към съвсем друг благороднически род – Вокил, което и означава, че няма как двамата владетели да са едно и също лице.

Годините на управление посочени в Именника също не облекчават задачата на историографите, тъй защото не съвпадат с хронологията установена от византийските летописци. Според тях през 756 г. държавен ръководител на България е хан Винех.

Към момента се приема някак условно, че след смъртта на Кормесий, наследникът му на престола Севар успява да удържи властта в България в условията на относително добросъседски отношения с Византийската империя до 40-те години на VIII в. Именника на българските ханове е единственият източник, който предоставя някакви данни за Севар, което ни кара и да се въздържаме от навлизането в някакви квалификации за неговото управление.

Липсата на податки във византийската летопис може и да означава, че България и Византия не влизат във военни конфронтации до средата на осмото столетие, но не значи непременно, че империята не е търсела начини да се намесва в българския държавен живот.

За начало на династичната криза на България и навлизането й  в десетилетията на постоянни противоборства с южната съседка, често се разглежда противоречиво тълкуваното сведение от Именника, според което наследникът на Севар на плисковския престол – Кормисош, е владетел от друг владетелски род – Вокил, който „заменя“  рода Дуло.

По какъв начин се е реализирало това „заменяне“ на рода на основателите на Дунавска България от Вокил, изследователите гадаят от години. Насилствено или миролюбиво, тази смяна на династията Дуло тепърва щяла да сблъска новите владетели на България с един непримирим враг – могъщия византийски император Константин V Копроним, при когото Източната Римска империя започва да търси своя реванш срещу българската държава.

А ето какво пишат руските източници:

Хан Кормесий (Крумесис, 721-738 г.)

Поддържа мир с Византия. По негово време (723 г.) някои евреи, опитвайки се да избегнат насилственото покръстване, бягат от Византия в България.

Хан Севар (738-753 г.)

Последният хан от владетелския род Дуло, с неговата смърт името на рода изчезва от историческата сцена. След Севар започва ожесточена борба за трона между различни български семейства. По време на управлението си Константин V Копроним, след похода си в Сирия и Мала Азия, той преселва много сирийци и арменци в Тракия, чрез тях павликянството (апостолското християнско движение в Мала Азия през 7-12 век) става широко разпространено.

Хан Кормисош (753-756 г.)

Източници съобщават, че Кормисош узурпира властта, като отстранява Севар (прекъсвайки династията Дуло). При този хан започва периодът на българо-византийските войни.

Той достига до Константинопол, но претърпява поражение. Започва период на нестабилност и междуособици в България, ханът умира в резултат на заговор. Това явление често се наблюдава в историята — дадена група благородници по време на криза на властта, обявяват свое протеже за владетел.

ПП